Звънецът отекна втори път, докато Евелина посягаше към бравата. Без да поглежда към Красимир, който я следеше с напрегнат поглед, тя отвори. На прага стояха Емил Данаилов и Лидия Асенова — стари познати на семейството, по-точно негови приятели. Емил държеше внушителна кутия с торта, а Лидия — пъстър букет и подаръчен плик.
— Еви! — Лидия я целуна по бузата още в антрето. — В черно ли си днес? Нали е празник?
— Реших така — отвърна кратко Евелина, поемайки цветята. — Влизайте, всички са вече тук.
Емил се изсмя гръмко, сваляйки якето си.
— Къде е рожденичката? — провикна се той, без да изчаква отговор, и прекрачи към хола. — Надежда Мартинова! Честит юбилей! Да ви се връща стократно!
Последваха прегръдки, възклицания, шумни поздравления. Евелина се отправи към кухнята, за да постави букета във ваза. Лидия тръгна след нея.
— Какво ти е? Изглеждаш намръщена — прошепна тя, настанявайки се на табуретката. — Такъв ден е, трябва да сияеш.
— Сияя достатъчно — каза Евелина, докато наливаше вода, без да се обръща.
— Не ме заблуждавай. Красимир ли пак нещо?
— Красимир каза достатъчно. Още вчера.
Лидия въздъхна с наставнически тон.
— Еви, бъди по-мъдра. Надежда Мартинова е възрастна жена, такива неща се подминават. Толкова ли е трудно да премълчиш заради съпруга си?
Евелина бавно се обърна с вазата в ръце.
— Тя изля сок върху роклята ми нарочно. А той се смя. Според теб трябваше да мълча?
— Може да е било неволно — измърмори Лидия, свеждайки поглед. — А ти веднага скандал. Красимир казва, че напоследък си напрегната.
— Подадох молба за развод вчера.
Думите прозвучаха спокойно, но отсекоха въздуха. Лидия зяпна.
— Какво?
— Документите са в съда. Да, напрегната съм. А сега ме извини.
Евелина излезе, оставяйки я безмълвна. В антрето чу приглушеното шепнене на Лидия към Емил, после тихо подсвирване.
Не мина много време и Емил вече разливаше ракия с тежкия си глас, който изпълваше стаята.
— Красимире, много свобода ѝ даваш — подхвърли той, кимайки към Евелина. — Жената трябва да знае границите си. В нашия дом думата на майка ми е закон.
Красимир мълчаливо кимна. Надежда Мартинова се усмихна доволно.
— Ето, това са мъжки думи! Някои забравят какво е уважение към по-възрастните — добави тя, хвърляйки кос поглед към снаха си.
Евелина постави чинията с месо пред тях и се изправи спокойно.
— Емил, как вървят нещата при вас с Лидия и майка ти в един апартамент? — попита тихо.
Той се задави.
— Какво намекваш?
— Нищо. Само питам. Още ли я нарича „безполезна“ пред лекарите, или вече са се сдружили?
Настъпи мълчание. Лидия пребледня.
— Прекаляваш! — избухна Емил, надигайки се.
— Просто давам пример — отвърна Евелина равнодушно. — Нали според теб жената трябва да мълчи и да търпи?
Лидия скочи, столът изскърца.
— Замълчи! Нямаш право!
— Извинявай — каза Евелина искрено. — Не беше редно.
Лидия се смути от липсата на сарказъм, после грабна чантата си и излезе. Емил я последва. Въздухът в стаята натежа.
Красимир се приближи до Евелина.
— Доволна ли си? — прошепна яростно. — Искам да стоиш в кухнята до края. Разбра ли?
— Ще отида. Но не защото ми нареждаш — отвърна тя и се оттегли.
От хола се чу гласът на свекърва ѝ: „Защо изобщо още сте заедно?“
Евелина се облегна на стената в коридора.
— Вече не сме — прошепна едва чуто.
В кухнята седна неподвижно. Отвън разговорите постепенно възстановиха фалшивото си веселие. Тя докосна джоба си — копието на молбата беше там.
След малко на прага се появи леля от Плевен — сестрата на покойния баща на Красимир. Жената седна до нея.
— Видях всичко — каза тихо. — Не си виновна.
Евелина я погледна изненадано.
— Защо никой досега не го казваше?
— Кой щеше да чуе? Тук всички са свикнали. Но ти не си длъжна.
Тези думи ѝ дадоха повече сила от всяка защита.
— Благодаря ви.
— Не позволявай да те пречупят — прошепна лелята и излезе.
Евелина остана сама, извади документа, разгъна го, погледна печата и датата. После го прибра и се изправи.
Когато се върна с поднос, всички я наблюдаваха. Надежда Мартинова демонстративно обърна глава.
— Как живееш с такава жена? — прошепна тя на сина си, но достатъчно високо.
Евелина чу, но не реагира. Затопли ястията, подреди ги и в този момент Красимир вдигна чашата си.
— Тост за майка ми! И който не разбира какво е семейство, поне да налее от учтивост!
Тя застина за миг, после пристъпи вътре.
— Момент — каза спокойно. — Имам още нещо.
Не отиде към кухнята, а към спалнята. Взе тежката си чанта, подготвена от сутринта, и я занесе в хола.
— Какво е това? — намръщи се Красимир.
— Подарък за юбилея.
Разкопча ципа. В стаята настъпи напрегната тишина. Тя извади дебела купчина листове, после още една папка, и ги подреди на масата между чашите.
— Какви са тези документи? — попита остро Надежда Мартинова.
Красимир пребледня. Спомни си за разкъсаната разписка от адвокатската кантора.
— Прибери ги — изсъска той. — Имаме гости.
— Напротив — отвърна Евелина меко. — Това е за вас двамата.
Развърза ластика и разстла листовете. Дълги касови бележки, слепени една за друга.
— Това са разходите за ремонта миналата година — обясни тя. — От семейния бюджет изтегли два милиона и триста хиляди лева.
— За банята и дограмата — процеди той.
— А тук са реалните покупки — продължи тя, подавайки му чековете. — Един милион и двеста хиляди. Останалото?
Стаята притихна. Емил остави чашата си. Лидия гледаше листовете с широко отворени очи. Лелята от Плевен притисна устни.
— Ти ме следиш? — избухна Красимир.
— Водя отчет. Ти настояваше аз да се грижа за финансите.
Тя постави пред него тетрадка с подробни записки — дати, суми, подписи.
— Всеки лев е отбелязан. Кажи ни къде отидоха останалите средства.
Надежда Мартинова пребледня и се изправи, подпирайки се на масата. Очите ѝ проблеснаха от гняв и тревога, а гласът ѝ потрепери, когато отвори уста, за да защити сина си.
