Надежда Мартинова рязко се изправи, като се подпря с длани на масата.
— Какво си въобразяваш, ма? Пред всички ли ще излагаш мъжа си? Той се скъсваше да работи за това семейство!
Евелина премести погледа си към нея — спокоен, но твърд.
— За кое семейство точно, госпожо Мартинова? Нека уточним.
От чантата си извади още една папка. Подреди съдържанието ѝ внимателно върху масата — нова купчина касови бележки, този път от бутици за дрехи и луксозни бижутерии. Постави ги върху строителните разписки и в стаята настъпи такава тишина, че се чуваше единствено тиктакането на часовника.
— Това са ваши покупки, госпожо Мартинова. За последните три години. Ето — норкова шуба, петдесет хиляди лева. Тук — златен ланец с медальон, двадесет и две хиляди. А тези обеци с диаманти — тридесет и пет хиляди. Да не говорим за роклите, чантите и обувките. Общо — над двеста хиляди лева.
— Лъжеш! — извика Надежда, но гласът ѝ пресекна. — Купувах си ги с мои пари!
— С ваши? — Евелина извади банково извлечение. — А това какво е? Преводи от картата на Красимир към вашата. Редовно — всеки месец. Пет хиляди, десет, понякога двайсет. Забележките са интересни: „за лекарства“, „за изследвания“, „за лечение“.
Тя плъзна листа към свекърва си.
— Лекарства ли купувахте? Защото датите съвпадат — три дни след превод „за лечение“ е платена шубата. А докато аз лежах в болница… спомняте ли си? Преди две години. Когато загубих детето. Лекарите настояваха за покой и добро хранене. А вие казахте на Красимир: „Няма да харчим излишно за безплодни.“
Лидия тихо подсмръкна. Емил Данаилов се извърна към прозореца. Лелята от Плевен прикри лицето си с длани.
Надежда пребледня до безцветност. Отваряше уста, но думите отказваха да излязат.
Красимир скочи рязко, събаряйки чашата си. Червеното вино се разля по снежнобялата покривка, но никой не помръдна.
— Какви ги вършиш, истеричке?! — изкрещя той. — Всичко това е измислица! Искала си да ме очерниш!
— Измислица? — Евелина отключи телефона си и отвори банковото приложение. — Заповядай. Провери сам. Всички преводи са тук — дати, суми, основание. И съвпадат с покупките. Майка ти си е купила диаманти три дни след като ѝ преведе двайсет хиляди „за лекарства“.
Красимир сграбчи телефона. Очите му прескачаха по екрана, после се спряха върху майка му. Тя извърна глава.
— Мамо? — гласът му изтъня. — Това вярно ли е?
— Красимирчо… не е както изглежда… аз просто… исках най-доброто… ние сме семейство…
— Мислехте единствено за себе си — прекъсна я Евелина. — Красимир караше такси по шестнайсет часа. Даваше ви половината си доходи, а вкъщи твърдеше, че нямаме средства. Аз му вярвах. Спестявах от всичко — от храна, от дрехи, от лекари. А вие си избирахте бижута.
— Млъкни! — обърна се той към нея с пламнали от омраза очи. — Нарочно го направи! На юбилея! Искаше да унижиш майка ми!
— Исках да видиш истината — отвърна спокойно тя. — Но ти никога не гледаше.
Евелина извади трета папка. Задържа я за миг, сякаш тежеше повече от останалите, после я постави пред него.
— Това е за теб, Красимире.
— Какво още? — промърмори той.
— Отвори.
Вътре имаше медицински документи — изследвания, епикризи, становища. Най-отгоре — заключение от клиника по репродуктивна медицина, подписано от професор Христо Любомиров.
Красимир прелисти страниците. Погледът му първо беше объркан, после застина.
— Това… не може да бъде.
— Може. Три години изследвания. Помниш ли колко пъти давах кръв? Колко хормонални терапии преминах? Лекарите постоянно повтаряха, че при мен няма проблем.
Той мълчеше.
— Виж последната страница — добави тя тихо. — Заключението на професора във Варна. Същия, при когото ходихме миналата година.
Ръцете му започнаха да треперят.
— Това е грешка…
— Не. Ти отказваше да си направиш изследвания. Повтаряше, че вината е в мен. Майка ти разпространяваше навсякъде, че съм безплодна. Три години слушах това. А във Варна истината излезе — аз съм здрава. Проблемът е при теб. И ти го знаеше. Затова обяви професора за некомпетентен и забрани темата.
— Не е вярно… — прошепна той без предишната си увереност.
— Вярно е. И ти го знаеш. Затова така яростно се ядосваше, когато майка ти ме наричаше безплодна — не от съжаление към мен, а от страх да не проговоря.
Надежда се отпусна на стола.
— Красимирчо… истина ли е?
Той не отговори. Само впери поглед в документа, сякаш търсеше начин да избяга от буквите.
Евелина заговори по-тихо:
— Исках да се разделим спокойно. Бях при адвокат. Не желаех скандали. Но вчера ти скъса разписката и заяви, че съм никоя. Нареди ми да се усмихвам. Майка ти ме поля със сок, а ти се смееше.
Тя огледа присъстващите.
— Смятахте, че трябва да търпя. Че без мъж и свекърва съм нищо. Прави сте — в този дом бях никоя. Не съпруга, а прислужница, която плаща ремонтите, готви, мълчи и преглъща обиди.
Напълни празната си чаша с вода.
— Наздраве. Дано никога не попаднете на моето място. А ако се случи — дано имате куража да кажете истината.
Изпи водата, остави чашата и взе чантата си.
— Спри! — Красимир ѝ препречи пътя. — Няма да излизаш. Това е моят апартамент. Ще останеш и ще почистиш.
Тя го изгледа спокойно.
— Апартаментът е твой — купен преди брака, не претендирам за него. Но студиото, което наричаше „мое с твоите пари“, е на мое име. То ми носи достатъчно доход за наем. За разлика от таксито ти, което вчера откараха заради неплатените кредити — същите, с които финансираше диамантите.
Той пребледня.
— Какво?!
— Колата ти вече е на паркинг за конфискувани автомобили. Видях я, когато се връщах от адвоката.
Евелина мина покрай него и излезе.
В антрето нахлуха глухи гласове и тежко дишане. Тя облече якето си, взе ключовете от колата и посегна към вратата.
— Ако прекрачиш прага, край! — извика той след нея.
Тя се обърна.
— Край беше отдавна, Красимире. Просто ти не го разбра.
Затвори внимателно и слезе по стълбите. В двора въздухът беше хладен. Седна зад волана, но ръцете ѝ трепереха. Телефонът вибрира — съобщение от адвоката: „Молбата е входирана. В понеделник ще имате номер на делото. Как мина празникът?“
Тя написа: „Всички научиха истината.“
Потегли, без да се обръща.
Караше из нощна Варна без музика. Мина покрай морската градина, покрай мястото, където някога се разхождаха в началото на брака си. Спомените вече не боляха — тежаха.
Красимир звънна. Тя отклони обаждането. После пак. След това получи съобщение: „Ще съжаляваш. Върни се.“
Блокира номера.
Спря на паркинг пред денонощен магазин извън центъра. Купи си кафе и седна на пейка. Писа на адвоката: „Напуснах. Нямам къде да спя. Може ли съвет за евтин наем?“
Отговорът дойде бързо: „Имам позната брокерка. Студио в центъра — 2500 лв. на месец. Обзаведено. Подходящо ли е?“
Сметна наум. Студиото ѝ носеше около 15 000 лв. месечно.
„Да. Кога може оглед?“
„Утре в 10:00.“
Заспа на задната седалка, увита в якето си.
На сутринта слънцето я събуди. Болеше я вратът, но се чувстваше странно лека.
В десет беше пред стар, поддържан блок в центъра. Гарсониера — 28 квадрата, светла, чиста. Възрастната хазяйка я огледа внимателно.
— Търся тих човек — каза тя. — Ще живеете сама?
— Да.
— Личи си, че сте плакали. Няма да питам защо. Тук е спокойно.
— Ще я наема — отвърна Евелина.
Плати депозит и наем. Когато остана сама, обиколи малкото пространство. Чуждо, но нейно.
Седна на дивана и заплака — от облекчение, от страх, от гняв.
След време се изми и легна, гледайки тавана.
Телефонът звънна. Лидия. Не вдигна. После съобщение: „Прости ми. Не знаех. Ако искаш да говориш, тук съм.“
Отговор не последва.
Лелята от Плевен ѝ написа: „Тръгвам си довечера. Ако имаш нужда, обади се. Силна си.“
„Ще се справя. Благодаря“, отвърна тя.
После се обади майка ѝ.
— Какво става? Красимир ми звъня. Каза, че си направила скандал.
Евелина затвори очи.
— Дълга история е, мамо.
— Имам време.
И тя разказа всичко — без сълзи, почти без чувства. Майка ѝ мълча дълго, после каза:
— Идвам утре.
— Не е нужно.
— Идвам.
В слушалката остана тишина.
Евелина се изправи, огледа малката стая и за първи път от години усети, че въздухът около нея е лек, свободен и достатъчен за ново начало.
