Снежана Велизарова, със свити до бяло устни, подреждаше по рафтовете евтини порцеланови фигурки на животни, като че ли от точността на разстоянието помежду им зависеше редът в целия ѝ свят.
Тихомир Рилски прелистваше вестника с тежко изражение и от време на време хвърляше неодобрителен поглед към дъщеря си.
Зорница Филипова, на двадесет и две, стоеше до мивката и с упорито мълчание търкаше чиниите след вечеря.
— Зори, колко още ще се бавиш? — процеди Снежана, а гласът ѝ изскърца като ръждясала панта. — Все си мудна. Явор вече завърши университета и си намери престижна работа. А ти? Трета година се мотаеш по някакви курсове и шиеш нещо…
Зорница не се обърна. Само стисна по-силно гъбата. Някога мечтаеше да учи в художествено училище, но думите на баща ѝ бяха сложили край: „Рисуването не е професия, а прищявка.“
Когато поиска да кандидатства българска филология, я посрещнаха с насмешка: „С книги хляб не се изкарва. Избери си сериозна специалност!“
— Записах се на курсове по дизайн в новия център — прошепна тя. — Преподавателите са на високо ниво…
— Пак ще хвърляш пари на вятъра! — сряза я Тихомир, шумно обръщайки страницата. — Дизайнер? Какво ще украсяваш — възглавници за пенсионерки? Трябваше да запишеш икономика като Явор. Това носи престиж и доходи.
— Но икономиката не е моето, тате — едва чуто отвърна тя.
— „Не е моето“ ли? — Снежана се извърна рязко. — В живота се работи, не се гони удоволствие! Най-важно е да си практичен. Погледни Явор — пример за подражание. Намери си момиче от добро семейство. А ти… кой ще те вземе? Вечно замечтана, със сведени очи…
Горчивината преля в гърдите на Зорница. От малка беше „не както трябва“ — прекалено тиха, прекалено въображаема, различна. Разочарование за родителите си, които боготворяха деловия и уверен Явор.
Тяхната обич приличаше на отличие — даваше се само при покрити изисквания.
— Може би просто гледам в грешната посока… — започна тя тихо, без да подозира, че тези думи ще се окажат начало на още по-труден разговор.
