— Ти ли си това?
Елена разпозна гласа още преди да вдигне поглед. Когато все пак го направи, видя Борис насред салона и стомахът ѝ се сви на болезнен възел.
Изглеждаше безупречно и скъпо. Костюмът му беше ушит по мярка, часовникът проблясваше самоуверено, а до него стоеше млада жена с дълбоко изрязана рокля, която се смееше на нещо в телефона си. Елена беше седнала край стената, облечена в стар бежов шлифер, със стара чанта, притисната в скута ѝ. Само преди две седмици беше излязла от лабораторията след седемстотин дни почти непрекъсната работа. Спеше на сгъваемо легло. Хранеше се с каквото докарат от близкия магазин.
— Елена, ти сериозно ли? — Борис се приближи и я изгледа с недоумение. — В частния терминал?
Тя кимна леко, без да отлепя очи от пода.
— Чакам полета си.
Смехът му отекна рязко и силно. Момичето до него вдигна глава и я огледа внимателно от обувките до косата.
— Борис, това да не е бившата ти? — попита тя, прикривайки устни с длан. — Онази, дето се ровеше в пръстта?
— Същата. — Той клекна пред Елена и се опита да срещне погледа ѝ. — Слушай, Ели, май си объркала входа. Тук допускат само ВИП гости. Разбираш, нали? Това не е твоето място.
Нещо в гърдите ѝ се скъса. Пръстите ѝ се впиха в дръжките на чантата.
— Знам много добре къде съм.
— Хайде, не се инати. Ако искаш, ще попитам дали не търсят чистачки. Плащат прилично, между другото. Тъкмо работа за теб.
Тя бавно вдигна очи и го погледна право в лицето. Той се усмихваше спокойно, без сянка от злоба — просто убеден, че това е напълно естествено.
— В едно винаги си бил ненадминат — прошепна тя. — Да караш хората да се чувстват нищожни.
Усмивката му леко трепна.
— Какво каза?
— Нищо. Остави.
Борис се настани в креслото срещу нея и преметна крак върху крак. Ясмина — така се казваше, Елена я беше виждала в социалните мрежи — се отпусна до него, без да спира да прелиства екрана.
— Не се сърди — наведе се той напред. — Но сама си виновна, че не постигна нищо. Съдът подреди нещата. Ти беше просто технически специалист. Аз изграждах бизнеса. А ти поиска всичко за себе си. Алчност, Елена. Чиста алчност.
Тя замълча. В съзнанието ѝ изплува денят в съдебната зала, когато неговият адвокат монотонно зачиташе документите и всяка дума режеше като нож.
