Името ѝ фигурираше в документите — но някъде долу, с дребни букви: „технически сътрудник“, „изпълнител“. Всичко, което беше градяла пет години с безсънни нощи и упорити опити, беше преминало в негови ръце. Фирмата, проектите, къщата — всичко остана за Борис. На нея ѝ оставиха един-единствен патент. За експерименталния сорт, който той неведнъж беше наричал безполезна прищявка.
— Никога не съм искала да ти отнемам нещо — произнесе Елена тихо, без да откъсва поглед от него. — Исках само да признаеш, че трудът е и мой. Че не съм била сянка зад гърба ти. Но за теб аз не значех нищо.
Той повдигна рамене с пренебрежение.
— Така си е. Без мен още щеше да стоиш в някоя лаборатория за жълти стотинки. Аз ти дадох сцена.
— Взе труда ми и го представи като свой.
— Превърнах го в империя! — гласът на Борис отекна по-силно, няколко души се обърнаха. — Ти щеше да се заровиш в експериментите си. Аз изградих холдинг, намерих пазари, подписах договори. Между другото, сега летя да финализирам огромна сделка. Става дума за милиони, Ели. А ти? Седиш тук със старото си палто.
Той се изправи и приглади сакото си.
— Тръгвам. Пожелавам ти успех. Наистина. Дано откриеш нещо свое. Малко, но твое.
Ясмина също стана, хвърли към Елена последен поглед — смесица от съжаление и високомерие.
— Хайде, Борис. След десет минути започва качването.
Елена остана на мястото си и ги проследи с очи. Вътре нямаше болка. Само изтощение. От думите му. От това, че и сега не разбираше.
— Елена Николова?
Тя се сепна. До нея стоеше мъж в елегантен тъмен костюм, със сребристи слепоочия и спокоен, уверен поглед. Позна го от онлайн срещите — Стоян Велизаров, асистентът на Кирил Данаилов.
— Самолетът ви вече кацна. Готова ли сте?
Шумът в залата сякаш угасна. Борис се обърна рязко. Замръзна. Ясмина остана с телефона в ръка, без да помръдва.
— Да, готова съм — отвърна Елена, взе чантата си и се изправи.
Борис направи крачка към тях.
— Почакай… Какъв самолет?
Стоян Велизаров го изгледа хладно.
— Частен полет. Елена Николова заминава за София по покана на господин Кирил Данаилов.
Лицето на Борис пребледня. Недоумението му бавно се превърна в нещо далеч по-тревожно.
— Данаилов? Кирил Данаилов?
— Точно така — отвърна спокойно Стоян.
