Мобилният телефон започна да вибрира върху нощното шкафче малко след пет и половина сутринта. Георги първоначално реши, че алармата е изпреварила времето си, но звукът не спираше – напротив, ставаше все по-настойчив. Без да отваря очи, той протегна ръка, напипа студения корпус и го доближи до ухото си.
— Георги, жена ти ни блокира сметките! — гласът на майка му проряза тишината толкова силно, сякаш изпълни цялата спалня. — Отиди и говори с нея като мъж! Веднага!
Той рязко се надигна в леглото, още замаян от съня. До него Мария се размърда, но не отвори очи — само придърпа завивката по-високо към раменете си. Георги притисна телефона към ухото и прошепна:
— Мамо, какво става? Какви сметки? Още е рано.
— Недей да ми говориш така! — гласът ѝ премина в писклив тон. — С Анна отидохме до магазина за покупки, а картите не минават! Нито моята, нито тази, която ти ми даде! Мария ги е спряла! Оставила ни е без пари!
Той прокара длан по лицето си, опитвайки се да се съвземе. Предната вечер с Мария бяха легнали късно — обсъждаха как да направят детската стая, спореха за цвета на стените. Спомни си, че тя заговори и за парите, че нещо трябва да се промени, но той не ѝ обърна особено внимание. Винаги е смятал, че финансите са сложна материя, в която предпочита да не навлиза.
— Успокой се — каза тихо, за да не събуди жена си. — Сигурно е някакъв технически проблем.
— Проблем имаш ти в главата! — извика майка му. — Обадих се в банката! Казаха, че допълнителната карта е деактивирана по искане на титуляра! Разбираш ли? Тя го е направила! Твоята Мария! За каква жена си се оженил?
В гърдите му се надигна раздразнение. Погледът му се спря върху спящата му съпруга. Лежеше настрани, с ръка под бузата. Беше облякла старата му тениска, а коремът ѝ вече ясно личеше — след два месеца щеше да роди. Изглеждаше спокойна и крехка. И все пак мисълта, че може да е предприела подобна стъпка без негово знание, не му даваше покой.
— Ще говорим довечера — опита се да прекрати разговора. — Трябва да тръгвам за работа…
— Значи ние да стоим гладни до вечерта? — тонът ѝ изстина, онзи познат от детството му лед, който означаваше, че няма да се откаже. — Помниш ли какво съм направила за теб? Как не съм спала нощи, когато боледуваше? Как работех на две места, за да имаш всичко? А сега позволяваш някаква жена да ме унижава?
Той стисна зъби. Този монолог му беше до болка познат. Майка му винаги умееше да пробужда чувство за вина. От малък му повтаряше, че ѝ дължи всичко. И той вярваше. Но сега, в тази сива утрин, с туптящо слепоочие и бременна съпруга до себе си, вместо вина усети умора.
— Ще оправя нещата — отсече кратко и прекъсна разговора.
Остави телефона с екрана надолу и остана неподвижен. През пердетата се процеждаше бледата светлина на изгрева. От съседния апартамент се чу течаща вода, тръбите изскърцаха.
— Какво има? — тихият глас на Мария го накара да трепне.
Тя седеше подпряна на възглавницата и го гледаше спокойно. Погледът ѝ беше ясен, буден. Той се почувства неудобно.
— Майка звъня — каза той. — Твърди, че си блокирала картите.
Мария приглади презрамката на тениската и отвърна без колебание:
— Не съм блокирала нейната сметка. Ограничих достъпа до нашия семеен бюджет. До парите, които през последната година харчеше свободно.
— Как така? — вдигна вежди той. — Картата, която ѝ дадох? Наистина ли си я спряла?
— Да. И тази на Анна също. Но това не са техни средства, Георги. Това е твоята сметка. А ние сме семейство. Имам право да знам къде отиват парите ни — особено когато след два месеца излизам в майчинство и ще разчитаме само на една заплата.
Той стана от леглото и закрачи из стаята.
— Поне можеше да ме попиташ! — каза напрегнато. — Да обсъдим. Вместо това си действала зад гърба ми.
— Опитвах се да обсъждаме, — гласът ѝ се втвърди. — Когато миналия месец майка ти купи палто за петдесет хиляди лева от нашата карта, ти каза: „Неудобно ми е да ѝ правя забележка“. Когато Анна покри микрозаеми с твоите средства, ти я оправда. Напомнях ти за ипотеката, за кредита за колата, за бебето. Ти махаше с ръка. Затова поех инициативата.
Той спря насред стаята. В нея имаше нещо ново — решителност, която не бе виждал досега.
— Значи ще решаваш всичко сама? — попита предизвикателно.
— Ще спра да позволявам да ни използват, — отвърна тя тихо. — Знаеш ли колко са изхарчили за шест месеца? Двеста и петдесет хиляди лева. За година — половин милион. Имаме заем за жилището, имаме планове, имаме дете на път. Готов ли си да ги издържаш безкрайно?
— Не говори така за майка ми — процеди той.
— Нямам нищо против да ѝ помагаме, — прекъсна го Мария. — Но помощта не е безконтролно харчене. Помощта има граници. А тя няма.
Той се отпусна на леглото, притиснал слепоочията си.
— Можеше поне да ме предупредиш…
— Предупреждавах те неведнъж, — отвърна тя и взе телефона си. — Сега обаче трябва да си готов за следващото. Майка ти няма да се примири.
— Каза, че ще дойде.
— Нека. Ще говоря с нея.
Той погледна часовника — шест и половина. След час и половина трябваше да е в офиса, а усещането в гърдите му бе като камък.
— Ще направя кафе — промълви.
— Остави, аз ще направя.
Тя стана и излезе в кухнята. Той чу звука на водата и металния звън на джезвето. Обичайните утринни шумове, но сега сякаш звучаха различно.
В телефона му имаше десет непрочетени съобщения. От Галина Димитрова: „Така ли ни се отблагодаряваш?“, „Станал си чужд човек“, „Тя те настройва срещу мен“. От Анна: „Братко, имам дете, какво правиш?“, „Ще оставиш племенника си без храна ли?“.
Той изгаси екрана. Застана пред огледалото в коридора. Набола брада, сенки под очите. Между две жени — майка и съпруга — всяка убедена, че той ѝ дължи лоялност.
В кухнята ароматът на кафе се носеше из въздуха. Мария стоеше до печката, разбъркваше джезвето. Той седна, а тя му посочи стола с лек жест.
Двамата мълчаха. Само клокоченето на кафето нарушаваше тишината.
— Смяташ ли, че не съм имал право да ѝ дам карта? — попита той.
— Имаш право на решения за себе си, — отвърна тя. — Но когато парите са общи, решенията също трябва да са общи.
Тя постави ръка върху корема си — жест, който го накара да сведе поглед.
— Покажи ми цифрите — каза той след пауза.
Мария донесе таблета, отвори банковото приложение и го обърна към него.
— Това са транзакциите за последните шест месеца.
Той се вгледа. „Бижутерия“ — 15 000. „Микрозаем Експрес“ — 48 000. „Техника Плюс“ — 90 000.
— Златна верижка — поясни тя. — Твърдеше, че ѝ трябват лекарства.
Той преглътна.
— Анна е взела три заема. Ти си поръчител. Знаеше ли?
Студ пробяга по гърба му.
— Каза, че е формалност.
— Минаха осем месеца.
Той продължи да прелиства. Ресторанти, подаръци, козметика, техника.
— Сто и петдесет хиляди до есента. Двеста и петдесет от януари. Ние спестяваме по тридесет хиляди на месец за ремонт и бебешка стая. За две години сме събрали почти колкото те са изхарчили.
Той затвори таблета.
— Мислех, че са дреболии…
— Някой трябваше да сметне, — каза Мария тихо. — Нямаме спестявания за извънредни случаи. Ако загубиш работа, ще издържим два месеца. Това нормално ли ти се струва?
Тишината натежа.
— Какво очакваш от мен?
— Да се обадиш на майка си и да ѝ обясниш. Да поставиш граници. Не аз — ти.
— Тя ще каже, че съм се променил. Че ти ме манипулираш.
— Нека мисли каквото иска. Но ти вече не си дете. Ще ставаш баща.
Тези думи го удариха по-силно от всяка критика.
— Променила си се — каза той.
— Пораснах, — отвърна Мария спокойно. — И трябва да защитя детето си.
Тя отпи от вече изстиналото кафе и го погледна право в очите.
— Знаеш ли кое е най-болезненото в цялата тази история? — започна тя бавно, сякаш събираше мислите си, а в гласа ѝ се усещаше не гняв, а дълбока умора, която тепърва щеше да излезе наяве.
