— Знаеш ли кое е най-болезненото в цялата тази история? — започна тя бавно, сякаш подреждаше мислите си една по една, а в гласа ѝ нямаше упрек, а изтощение.
Тя отмести поглед към прозореца.
— Не това, че помагаш. Аз никога не съм била против да подкрепяме близките ти. Ако Галина Димитрова действително нямаше средства за лекарства или за храна, щях първа да ти кажа: „Дай да ѝ помогнем“. Но тя не е в беда. Има пенсия. Има собствен апартамент. Работи почасово. Просто е свикнала синът ѝ да покрива всичко. А Анна е привикнала брат ѝ да плаща вместо нея. Те не приемат помощта ти като жест. За тях това е задължение. Дълг.
Георги замълча. В ума му изплуваха думи от детството: „Аз те родих, аз съм те отгледала, ти си длъжен да ме гледаш на старини.“ Бяха повтаряни толкова пъти, че се бяха превърнали в истина, която никога не е поставял под съмнение. Не ги беше анализирал — просто ги беше приел.
— Не знам как да им го кажа — призна той тихо. — Всеки път, когато се опитам, нещо ме спира. Започва да плаче, хваща се за сърцето, говори за инфаркт… че ще я вкарам в гроба.
Мария остави чашата си с лек звук върху масата.
— Защото реагираш на това. На сълзите, на заплахите, на драмата. Ще ти кажа нещо неприятно. Ако човек получава „инфаркт“ всеки път, когато му откажат излишни пари, проблемът не е сърдечен. И не е твой. Ти не си длъжен да бъдеш опора за чужди емоционални сривове.
След кратка пауза добави по-меко:
— Не искам да те нараня. Искам да разбереш нещо много просто. Нашето семейство сме ти, аз и детето ни. Те са твои роднини. Можем да помагаме — но не за сметка на нас самите. Не и когато ние броим стотинки.
Георги протегна ръка и покри дланта ѝ. Усети, че е студена.
— Права си — изрече трудно. — Знам, че си права. Просто… нужно ми е време. Ще говоря с тях сам. Без теб. За да стане ясно, че решението е мое.
— Наистина ли мислиш така? — в очите ѝ се смесиха надежда и колебание.
— Да. Още тази вечер. След работа ще отида при майка.
Мария го гледа няколко секунди, после кимна.
— Добре. Вярвам ти. Но Георги… — спря на прага и се обърна. — Ако ти не успееш, аз ще го направя. И тогава няма да има връщане назад. Разбра ли ме?
— Разбрах.
Тя излезе от кухнята. Малко по-късно се чуха шумове от гардероба. Обикновено утро — а всъщност не съвсем. Георги усещаше, че днешният ден може да промени посоката на живота им.
Погледът му се върна към таблета на масата. Отвори отново банковото извлечение. Превърташе назад — месец след месец, сума след сума. Никога не беше смятал. Предпочиташе да вярва, че са дреболии.
Истината обаче имаше цифри. За шест месеца — почти 25 000 лева. Пари, които можеха да отидат за детска количка, за ремонт на детската стая, за спестявания. Вместо това — бижута, микрокредити, нов телевизор, ресторанти. И безсънните нощи на Мария, когато тихо се чудеше откъде ще намерят средства.
Той затвори таблета и притисна челото си към преплетените си пръсти. Трябваше да се обади. Трябваше да каже онова, което от години отлагаше.
Телефонът завибрира. „Мама“.
Не вдигна. Изчака екранът да изгасне. Дойде известие за гласово съобщение. Не го пусна. Знаеше какво съдържа.
Мария се върна, облечена с дънки и пуловер, косата прибрана.
— Няма ли да ѝ отговориш?
— По-късно. Вечерта.
— Добре. Ще направя ново кафе. Това вече е ледено. Отиваш ли на работа?
— Да. Трябва ми малко дистанция.
В банята се огледа в огледалото. Лицето му изглеждаше по-възрастно. Под очите — сенки. В косата — повече сиви нишки, отколкото помнеше.
Студената вода го върна към реалността. „Трябва. За Мария. За детето.“
На масата ги чакаше аромат на прясно кафе. Пиха мълчаливо. Нямаше враждебност — само умора и крехко примирие.
— Вечерта ще мина през майка — каза той, докато връзваше обувките си.
— Аз просто ще чакам — отвърна Мария.
Прегърнаха се кратко. Той излезе. Слънцето вече грееше силно.
В колата телефонът отново вибрира. Не го извади. Щеше да се преструва, че всичко е нормално — до вечерта.
По пътя числата от извлечението отново нахлуха в мислите му. 1500 лева за златна верижка. 4800 за бърз заем. 9000 за телевизор. И това — само за половин година.
Работният ден се влачеше. Пред монитора графиките се размиваха. По обяд излезе пред бизнес сградата с кафе от автомата. В телефона — порой от съобщения.
От майка му:
„Ще ме докараш до гроба, Георги! Аз съм ти майка!“
„С Анна сме без пари! Без храна! Това ли искаш?“
„Ако не върнеш картата, ще дойда при вас!“
От сестра му:
„Брат, какво става с теб? Имам дете!“
„Щом си се оженил, значи ние не съществуваме?“
„Мама плаче. Доволен ли си?“
Той прибра телефона, без да отговори.
Вечерта, вместо да тръгне направо към майка си, реши първо да мине през дома. Да види Мария. Да събере сили.
Още от входа усети напрежението. Миришеше на валериан. От хола се чуваха гласове. Един от тях — на Галина Димитрова.
Сърцето му се сви. Влезе.
Майка му седеше на дивана, с кърпичка в ръка. До нея — Анна, със скръстени ръце. Срещу тях, изправена и спокойна, Мария. На масата — бутилка с валериан и чаша вода.
— Ето го и него — изсъска Анна. — Главният виновник.
Майка му се обърна, очите ѝ зачервени.
— Георги, какво става? Защо жена ти ни обира?
— Никой никого не обира — каза Мария спокойно. — Парите са на нашето семейство.
— Млъкни! — скочи майка му.
— Мамо, седни — каза Георги твърдо.
Тя замръзна.
— На мен ли повишаваш тон?
— Моля те, седни. Ще говорим спокойно.
След кратка пауза тя отново се отпусна на дивана.
— Това са моите пари — продължи Георги. — И имам право да знам за какво се харчат.
— Твоите? — повиши глас тя. — А кой те отгледа?
— Помагах винаги. Но няма да бъда банкомат. Ако има реална нужда — ще помогна. Но без тайни тегления и измислени поводи.
— Лошо ми е! — тя се хвана за гърдите.
— Да извикаме линейка — спокойно предложи Мария. — Ако наистина има проблем.
Настъпи неловка тишина.
— Не ми трябват твоите лекари — процеди свекървата.
— Тогава да не говорим за инфаркти — отвърна Мария.
Разговорът се изостри. Анна направи крачка напред, но Георги застана пред жена си.
— В този дом ще се говори с уважение — каза той.
Майка му го гледаше така, сякаш го виждаше за първи път.
— Значи ме предаваш?
— Не. Просто пораснах.
Думите увиснаха тежко.
— Да вървим, мамо — каза Анна накрая. — Тук сме излишни.
На прага майка му се обърна.
— Ти си ми син. Как можа?
— Обичам те — каза Георги. — Но няма да ви издържам повече.
Тя поклати глава и излезе. Вратата се затвори с глух звук.
Георги остана неподвижен в коридора. После се върна в хола.
Мария стоеше до прозореца, вече тъмно навън.
— Как си? — попита тя тихо.
— Не знам… Не знам дали постъпих правилно.
— Постъпи като възрастен мъж — каза тя и седна до него. — Но това е само началото. Те няма да се откажат лесно. Ти сам го знаеш.
