Мария беше права — това наистина беше само началото.
— Те няма да се откажат — повтори Георги тихо, сякаш говореше повече на себе си, отколкото на нея. — Познавам майка си.
— И аз вече я познавам — отвърна Мария спокойно. — Ще звъни, ще пише, ще се оплаква на целия свят.
— Да — кимна той. — Ще обиколи всички роднини. Ще разкаже своята версия.
— Нека — сви рамене тя. — Важно е, че ние сме заедно. И че сме наясно какво правим.
Тя преплете пръстите си с неговите и ги стисна уверено.
— Гордея се с теб — прошепна. — Знаех, че ще намериш сили.
Той не отговори. Погледът му бе вперен в затворената врата, зад която допреди малко стояха Галина Димитрова и Радка. В гърдите му се надигаше усещане, че истинската буря тепърва предстои. Майка му никога не приемаше поражения. Когато губеше, търсеше нов начин да удари — и винаги целеше най-болезненото място. А той не беше сигурен дали ще издържи следващия натиск.
Телефонът в джоба му избръмча. На екрана — „Мама“. Георги погледна името, изключи звука и остави апарата на масата.
— Няма ли да вдигнеш? — попита Мария.
— Не сега. Трябва ѝ време да се успокои.
Двамата останаха така, рамо до рамо, в притихналия апартамент. И за пръв път от много месеци насам Георги усети, че е постъпил правилно. Тежко, болезнено, неприемливо за майка му — но правилно за него. За тях. За детето, което скоро щеше да се появи.
— Мария… благодаря ти — каза той след малко.
— За какво? — изненада се тя.
— Че не ми позволи повече да се преструвам, че всичко е наред. Че ме накара да видя истината.
Тя само се сгуши в него. В това мълчание имаше повече разбиране, отколкото в десетки думи.
Следващите дни се нижеха тежко и бавно. Георги ходеше на работа, вършеше задълженията си механично, прибираше се вечер и се опитваше да изглежда спокоен. Но вътре в него кипеше.
Галина Димитрова звънеше всеки ден. Понякога по три-четири пъти. В началото плачеше. После повишаваше тон. После отново се връщаше към сълзите.
— Докторът ми каза, че трябва да пазя нервите си — ридаеше тя. — А как да ги пазя, когато родният ми син ме изостави?
— Не съм те изоставил, мамо — повтаряше той за стотен път. — Просто няма да финансирам повече всичко.
— „Всичко“ ли? — гласът ѝ преминаваше в крясък. — Значи аз съм ти „всичко“? А тази жена? Тя ли ти е всичко сега? Тя те настрои срещу мен! Преди беше грижовен, а сега си като чужд!
— Не искам да обсъждам Мария.
— А какво искаш? Да мълча и да гледам как ме изхвърляш от живота си?
Той прекъсваше разговора, но след десет минути телефонът отново оживяваше. Или звънеше Радка. Или пристигаха съобщения от далечни лели, които изведнъж се сетиха за съществуването му и започваха да го поучават как майка не се обижда, как тя го е отгледала сама, как бил неблагодарен.
Мария виждаше всичко. Не настояваше, не разпитваше излишно, но погледът ѝ беше внимателен и загрижен.
— Може би трябва да отидеш при нея — предложи тя една вечер, когато Георги за пети път отказа повикване.
— Защо? — отвърна той уморено.
— Да говорите спокойно. Очи в очи.
— Вече говорихме. Тя не слуша. Чува само това, което ѝ е изгодно.
Мария въздъхна.
— Тя ти е майка. Не можеш просто да я игнорираш. Няма да стане така.
— А как да стане? — вдигна глава той. В очите му се четеше изтощение. — Казах ѝ истината. Обясних ѝ защо. А тя продължава да твърди, че съм я изгонил и че ти си виновна. Какво още?
— Ако ти не отидеш, тя ще дойде — каза тихо Мария. — И пак ще има скандал. Пак сцени. Пак „сърце“ и линейки. Това ли искаш?
Той замълча. Знаеше, че е права. Като дете бе свикнал с изблиците ѝ — дълги дни на мълчание, последвани от истерии, при които съседите чукаха по стените. Беше се научил да отстъпва, да предугажда, да омекотява. А сега, когато за първи път отказваше да се огъне, всичко около него отново се разклащаше.
— Добре — изрече накрая. — В събота ще отида.
Съботната сутрин дойде твърде бързо. Георги се бавеше нарочно — обличаше се бавно, проверяваше телефона си, пиеше кафето на малки глътки. Мария не го пришпорваше. Само му приготви нещо за хапване „за всеки случай“.
— Как си? — попита го на прага.
— Все едно отивам на разстрел — опита се да се усмихне той.
— Ако стане трудно, звънни ми.
— Ще се оправя.
Пътуването до блока в Русе отне половин час. През цялото време си повтаряше какво ще каже: спокойно, без обвинения, без викове. Ще предложи конкретна помощ — лекарства, сметки, храна. Но край на безконтролното харчене.
Пред входа поседя малко, после се качи с асансьора до петия етаж. Пред вратата се чуваха гласове — майка му и Радка разговаряха оживено, дори весело. Когато натисна звънеца, настъпи тишина.
Отвори Галина Димитрова. Лицето ѝ първо просветна, после мигновено се втвърди.
— А, сетил си се — каза хладно. — Влизай.
В хола Радка седеше с чаша кафе и сладкиши пред себе си. Новият телевизор — купен с негови пари — заемаше централно място. До него блестеше кутия с бижу.
— Как си? — започна Георги.
— Защо ти е? — отвърна майка му сухо. — Нали ме изостави?
— Не съм те изоставил.
— Две седмици не се появи — намеси се Радка. — Майка едва не припадна.
— Може ли да поговорим насаме? — обърна се той към сестра си.
— Живея тук — отвърна тя остро. — Имам право да знам.
— Това е мамин апартамент. И досега аз плащах по него.
Радка скочи.
— Пак ли парите! Само това ти е в устата!
— Стига! — извика майка им. — Георги е дошъл да се помирим.
Лицето ѝ омекна.
— Сине, ти си разумен. Разбираш, че без теб няма да се справим. Пенсията е малка, заплатата на Радка — също. Нима искаш да мизерстваме?
— Не искам да мизерствате. Но не искам и да живеете изцяло за моя сметка.
— Длъжен си! Аз съм те родила!
— Помагал съм. Години наред. Платих ипотеката ти. Ремонта. Техниката. Покривах кредитите на Радка. Но имам семейство. Скоро ще имам дете.
— И аз ще имам внуче! — избухна тя. — Да не мислиш, че няма да му купя подарък?
— Купувай му — на свои пари. Не на моите, представяйки се за щедра баба.
— Промени се — прошепна тя обвинително. — Мария те направи корав.
— Не. Просто се уморих да бъда банкомат.
Радка се намеси:
— Имам дете! Трябва да го гледам!
— Имаш и ръце, и глава — отвърна той. — Намери си допълнителна работа. Детето ти ходи на градина.
— Ти ли ще ми казваш!
— Давал съм ти пари за първата вноска по жилището. Погасявах заемите ти. Купувах дрехи на племенника си. Дори „благодаря“ не чух.
— Достатъчно! — майка му удари по облегалката и внезапно се хвана за гърдите. — Лошо ми е…
Радка се втурна към нея.
— Виж какво направи! Ще получи инфаркт!
Георги стоеше неподвижно. Беше гледал тази сцена десетки пъти.
— Обади се на Бърза помощ — каза спокойно.
— Какво?
— Ако ѝ е зле, трябват лекари.
Той извади телефона си и започна да набира. Галина Димитрова рязко се изправи.
— Не е нужно — отсече тя.
— Нали сърцето? Налягането?
— Казах, не е нужно!
Настъпи тишина.
— Дойдох да говорим нормално — каза Георги. — Обичам те. Но повече няма да давам картите си. Ако ти трябват лекарства — ще ги купя. Ако има сметки — ще помогна. Но няма да плащам злато, ресторанти и кредитите на Радка.
— Махай се — прошепна тя, без да го погледне.
— Добре. Но запомни — вратата ми е отворена за честен разговор.
Погледна сестра си.
— И ти поеми отговорност за живота си.
— Изчезвай! — изкрещя тя.
Той си тръгна. На стълбището го връхлетя странна празнота — не облекчение, а усещане, че нещо е приключило безвъзвратно.
В колата се обади на Мария.
— Приключихме — каза тихо. — Пак сцената със сърцето. Казах да викат линейка. Стана чудо — оздравя.
— Тежко ли ти е? — попита тя.
— Да. Но знам, че трябваше.
— Направи правилното.
Когато се прибра, тя го чакаше на прага. Прегърна го силно.
— Избрах нас — прошепна той.
— Знам.
Телефонът отново вибрира. Той не го погледна.
Мина месец. Георги очакваше, че след бурята ще настъпи тишина. Вместо това — друга стратегия.
Галина Димитрова спря да звъни. И започнаха роднините.
Първа се обади леля Радка от Русе — жена, с която почти не поддържаше връзка.
— Георги, как си, момчето ми? Как е Мария? — гласът ѝ звучеше захаросано.
— Добре сме.
— Майка ти ми разказа… Казва, че си я лишил от пари. Че си я изгонил.
— Не съм я гонил. Просто поставих граници.
— Тя те е отгледала сама. Нима ще я наказваш на стари години?
— Предлагам помощ. Но не безконтролно харчене.
— Какво харчене? Тя е скромна жена.
Георги затвори очи. Познатата песен.
— Решението е мое, лельо Радка.
Прекъсна разговора. След час звънна чичо Тодор от Плевен. После братовчедка. Все едно по график. Всички повтаряха едно и също: майка не се обижда, тя е свята, ти си длъжен.
Георги отказваше повикванията, но телефонът не млъкваше. До края на седмицата му се обадиха почти всички, които някога бе виждал на семейни събирания — дори хора, с които не беше говорил от години, изведнъж решиха да му четат морал.
