Обажданията обаче не спряха. След братовчедката Цветелина се включи и друга роднина, после още една. Всички повтаряха един и същи сценарий – майка ти е възрастна, болна, сама те е отгледала, а ти се държиш неблагодарно. Думите звучаха като наизустен текст, сякаш някой им беше раздал листовки с инструкции.
Георги прекратяваше разговор след разговор, но телефонът му не спираше да вибрира. До края на седмицата го потърсиха дори хора, които помнеше смътно – някакви далечни родственици, които бе виждал единствено по кръщенета и сватби. Изведнъж всички се почувстваха длъжни да му четат морал.
Мария наблюдаваше случващото се без да го притиска с въпроси. Не го поучаваше, не му даваше готови решения. Просто присъстваше. Приготвяше вечеря, сгъваше дрехите му, говореше за обикновени неща – как е минал денят, какво трябва да се купи, как се чувства бебето. В тази нейна тиха грижа имаше повече опора, отколкото в хиляди утешителни думи.
Една вечер, след като той за пореден път отхвърли входящо обаждане, тя тихо попита:
— Издържаш ли?
— Опитвам се — отвърна той, но гласът му не звучеше убедително.
— Тя ги е накарала да ти звънят — каза Мария и седна до него. — Целта е да те притиснат. Да те накарат да се почувстваш виновен и да отстъпиш.
— Знам… — кимна той. — Само че когато всички ти повтарят, че грешиш, започваш да се чудиш дали наистина не си сгрешил.
— Не си — стисна тя ръката му. — Видяхме извлеченията. Златни бижута, нов телевизор, вечери навън. Това не е оцеляване, това е разточителство.
— Понякога си мисля, че щеше да е по-лесно да им върна картите и да приключим.
Мария го погледна сериозно.
— По-лесно временно. След месец щяха да поискат още. После пак. И така, докато ние останем без нищо.
Той знаеше, че е права. Но вината, натрупвана с години, не се изтрива за дни. Майка му отдавна беше насадила в него убеждението, че ѝ дължи всичко.
Две седмици по-късно, когато напрежението уж беше утихнало, последва нов удар.
Георги се прибра от работа и още в антрето видя непознати дамски ботуши — скъпи, кожени. Сърцето му се сви. Лошото предчувствие се оказа вярно.
В хола, на дивана, седеше майка му — Галина Димитрова. До нея беше Анна. Срещу тях, изправена в креслото с изправен гръб, стоеше Мария. На масичката имаше папка с документи.
— Ето го и него — подхвърли Анна. — Чакахме те.
— Какво правите тук? — попита Георги, без да сяда.
— Дойдохме да поговорим спокойно — отвърна майка му. Гласът ѝ беше тих, но твърд. — Без истерии.
— Казал съм всичко.
— Ти каза. Сега ще чуеш мен.
Тя започна неочаквано:
— Признавам, че прекалихме с разходите. Може би наистина не бяхме разумни.
Георги я изгледа с недоверие. Тя никога не признаваше грешка.
— Предлагам споразумение — продължи тя. — Връщаш картите, но всеки месец ни превеждаш определена сума. Да речем тридесет хиляди лева за битови нужди.
— Тридесет? — горчиво се усмихна той. — След ипотеката и кредитите ни остават малко повече от четиридесет.
— Добре, двадесет — бързо коригира тя. — Това е минимумът, за да оцелеем.
— Пенсията ти е осемнадесет хиляди. Анна получава тридесет. Само наемът ви е двадесет и пет. Излиза, че разполагате с четиридесет и осем. Защо са ви още двадесет?
Анна отвори уста, но майка им я спря с жест.
— Лекарства, сметки, храна…
— За половин година сте похарчили две хиляди за лекарства — намеси се Мария спокойно. — Имаме разпечатки.
Галина Димитрова я стрелна с поглед.
— Това не е твоя работа.
— Напротив — намеси се Георги. — Това са нашите семейни средства.
След дълга пауза майка му заяви:
— Петнадесет хиляди. Това е последно.
— Няма да ви плащам издръжка — каза той твърдо. — Ако имате конкретна нужда, ще помогна. Но редовни пари — не.
Гласът ѝ изстина.
— Значи отказваш?
— Отказвам да ви издържам.
Тя взе папката, извади лист и му го подаде.
— Тогава ще действам по закон. Подавам иск за издръжка.
Думите му заседнаха в гърлото. Майка му — в съда срещу него.
— По закон децата издържат нетрудоспособните си родители — каза тя спокойно. — Аз съм пенсионерка. Имам заболявания. Ти отказваш помощ.
Анна се усмихна злорадо.
Мария стана, взе листа и го прегледа.
— Сигурна ли сте, че искате това? — попита тя.
— Напълно.
— Тогава и ние ще представим доказателства — отвърна Мария. — За последните три години сте получили над един милион лева от Георги. Имате и допълнителни доходи от частни уроци по английски.
Майката пребледня.
— Съдът ще вземе предвид и това — продължи Мария. — Както и факта, че притежавате собствено жилище.
Тишината натежа.
— Заплашваш ли ме? — прошепна Галина Димитрова.
— Не. Информирам ви.
Георги застана до жена си.
— Обичам те, мамо. Но няма да бъда повече длъжник.
Анна се изправи рязко:
— Хайде, мамо. Няма смисъл.
След миг мълчание майка му каза тихо:
— Няма да подавам иска. Но това няма да забравя.
— Не искам да те губя — отвърна той. — Просто искам да бъда син, а не банкова карта.
Тя не каза нищо повече. Тръгна към вратата, а Анна я последва. Вратата се затвори.
Настъпи тишина.
Мария го прегърна отзад.
— Направи правилното.
— Просто избрах нас — каза той уморено.
— Точно това е важното.
Седнаха в кухнята. Чаят ухаеше на мента. Обикновените жестове връщаха усещането за нормалност.
— А ако никога не ми прости? — прошепна той.
— Това ще бъде нейният избор. Ти носиш отговорност за нашето семейство.
Седмица по-късно пред вратата ги чакаше пакет — бебешки дрешки и плюшено мече. Бележка: „За внучето. Купих ги сама.“
Не беше извинение. Но беше знак.
Георги набра номера.
— Благодаря ти, мамо.
— Как е Мария?
— Добре е. Скоро ще ражда.
— Елате на гости… ще направя баница.
След разговора той се усмихна леко.
— Малка крачка — каза Мария.
— Но в правилната посока.
Той сложи ръка върху корема ѝ. Детето се размърда.
— Най-трудното не беше да кажа „не“ — прошепна той. — Най-трудното е да започнем отначало.
— Ще успеем — отвърна тя.
Навън градът живееше обичайния си живот. А в техния дом най-сетне цареше покой. Бурята беше отминала. Предстоеше ново начало — без вина, без задължения, без страх.
Само те. И семейството, което сами избраха да създадат.
