— Живкова, на какво разчитате всъщност? Очаквате да се трогна и вместо заповед за извеждане от страната да ви издам направление за почивка в санаториум?
Атанас Данаилов тръсна измачканата папка върху бюрото. От нея изскочи кламер, който издрънча сухо и се плъзна по лакираната повърхност. Кабинетът миришеше на овлажнена хартия, стар дървен фурнир и на стопения сняг, внесен отвън — мирис, пропил се в дебелите томове дела, трупани с години. Навън вече втори ден фучеше планинска виелица и затрупваше Чепеларе почти до козирките на входовете.
За три десетилетия на съдийската скамейка Данаилов бе свикнал да разчита хората още преди да проговорят. Срещу него стоеше поредната нарушителка — широка, износена куртка, протрити обувки, сведени към пода очи.
— Атанас Данаилов, защо да губим време? — обади се нетърпеливо Стоян Борисов, млад полицай с лице, зачервено от студа. Той пристъпваше от крак на крак. — Заловихме я в крайпътното заведение „Зодиак“. Миеше чинии, търкаше подове. Няма разрешително за работа, регистрацията е фалшива. Случаят е ясен — оформяме експулсиране. Патрулката работи пред сградата, харча служебен бензин.
Съдията не отвърна веднага. Протегна се към старата си чаша с почти изтрит надпис „На най-добрия татко“. Буквите бяха избледнели, както и връзката му с дъщеря му Лора. Тя живееше във Велико Търново, работеше в престижна преводаческа агенция и се обаждаше рядко — колкото да попита формално как е здравето му.
— Седнете, Живкова — посочи той твърдия стол. — Разбирате ли български, или да повикам преводач от съседния отдел?
Младата жена вдигна глава. По лицето ѝ личеше умората на човек, притиснат от тежко изпитание.
— Разбирам всичко — отвърна тихо тя. Гласът ѝ беше ясен, без акцент. — Нямам нужда от превод.
Борисов изсумтя и извади телефона си.
— Всички така казват, когато ги притиснеш. После започва „не разбирам“. Подписвайте документите, господин съдия, планът ми виси.
— Борисов, излез в коридора и запали една цигара — прекъсна го рязко Данаилов.
— Но…
— Казах да излезеш.
Вратата хлопна зад полицая. Настъпи тишина. Съдията отново насочи поглед към жената.
— Светлана Живкова. Двадесет и шест години. Защо сте без редовни документи? И защо работите на такова място? Не изглеждате като човек, който би приел да живее в тясна стаичка зад кухнята.
Светлана бавно отпусна ръцете си върху коленете.
