— Правил ли си изобщо проверка на място? Видя ли трудови договори, разпита ли персонала? — Атанас Данаилов бавно се изправи. В този миг присъствието му изпълни стаята и той сякаш стана по-висок и по-тежък от обикновено. — Връщам преписката за допълнително разследване. Появиха се нови обстоятелства. Ако до един час на посочения адрес не бъде изпратена оперативна група, лично ще сезирам окръжния прокурор.
Стоян Борисов преглътна шумно. Пръстите му нервно стиснаха папката, после той почти изхвръкна през вратата.
Светлана Живкова остана на стола си, сякаш вцепенена. Сълзите се стичаха безмълвно по лицето ѝ, оставяйки чисти следи върху прашната кожа.
Атанас отвори чекмеджето и извади стара визитка, прегъната по ъглите. На нея стоеше личният номер на Лора.
— Чуй ме, Светлана — каза тихо той. — Дъщеря ми работи във Велико Търново. В тяхното бюро в момента водят преговори с инвеститори от Емирствата и строителни компании от Китай. Търсят човек, който не просто превежда дума по дума, а улавя нюансите на езика.
Подаде ѝ картончето.
— Ще ѝ се обадя още сега. Ще ѝ кажа, че съм открил истинско съкровище. Но ми обещай нещо.
— Какво? — прошепна тя едва чуто.
— Когато подпишеш първия си сериозен договор, първо осигури на майка си лекарствата, които ѝ трябват. И… — той се поколеба за секунда — вземи си стабилни обувки. Тук зимите не прощават.
Пет месеца по-късно пролетта в Чепеларе беше кална и шумна. Снегът се топеше на мръсни преспи, улиците кънтяха от вода. Атанас Данаилов подреждаше документите си — оставаха броени седмици до пенсионирането му. Тъкмо прибираше последната папка, когато на вратата се почука.
В кабинета пристъпи млада жена с бежов елегантен шлифер и кожена чанта през рамо. Движеше се уверено, излъчваше спокойствие и успех. Само очите ѝ — внимателни и топли — бяха същите.
— Господин Данаилов — усмихна се Светлана. — Минавам за кратко. Утре летя за конференция в Шанхай и исках да ви видя лично.
Тя постави на бюрото малка кошница с екзотични плодове и плик.
— Вътре има снимки от рехабилитационния център. Майка ми премина лечение в най-добрата клиника във Велико Търново. Вече ходи сама. Силите ѝ се върнаха.
Светлана се приближи и леко докосна рамото му.
— Благодаря ви, че тогава отказахте да подпишете онзи протокол.
След като тя излезе, Атанас дълго остана неподвижен. В кабинета беше тихо, чуваше се само капенето отвън. Той взе телефона и за първи път от месеци сам избра номера на дъщеря си.
— Лора? Здравей, татко е. При мен всичко е наред… Разкажи ми как вървят нещата при теб?
Навън пролетната вода се стичаше от стрехите, а в този ден Атанас Данаилов усещаше ясно, че най-сетне е постъпил така, както му диктува съвестта.
