И без да повишава тон, тя продължи — този път на изящен френски, звучащ като тиха мелодия:
— C’est injuste de juger sans savoir, Monsieur le Juge. La vie est parfois plus compliquée qu’un protocole de police.
Думите се лееха спокойно, но носеха тежест. След френския последва ясен, отчетлив немски. После — испански, бърз и искрящ като планински поток. Италианският се разля топло и меко, сякаш изпълни стаята с южно слънце.
Атанас Данаилов я слушаше, а чертите на лицето му постепенно се променяха. Не разбираше всяка фраза, но долавяше ритъма, интонацията, увереността. Това не бяха наизустени реплики. Тя не повтаряше — тя живееше във всеки език.
Когато премина към дълбокия, гърлен арабски, а след него — към звънлив турски, вратата на кабинета се открехна. Стоян Борисов се закова на прага, устата му остана полуотворена. В приемната секретарката спря да трака по клавиатурата.
— Хинди, фарси… и родният ми език — завърши Светлана. — Десет различни свята, господин съдия. И във всеки от тях първо поглеждат паспорта ми, а чак после — мен самата.
Настъпи такава тишина, че се чуваше единствено слабото жужене на лампата под тавана. Атанас Данаилов бавно свали очилата си. Пред него вече не стоеше „нарушителка“, а личност, която не можеше да бъде побрана в нито една графа от формуляр.
В съзнанието му изплува образът на Лора. Години наред тя учеше чужди езици — с частни уроци, в елитни школи — и все пак още говореше с тежък акцент. А това момиче, израснало бог знае при какви условия, бе превърнало себе си в съвършен инструмент.
— Господин Данаилов — обади се тихо Стоян Борисов, пристъпвайки вътре. — Впечатляващо, няма спор. Но законът си е закон. Нарушението е очевидно. Да оформям ли документите?
Съдията го погледна продължително. В този момент участъковият му се стори дребен, безцветен и ограничен.
— Борисов — произнесе тихо Атанас Данаилов. — Когато съставяше протокола, защо не отбеляза, че задържаната няма документите си у себе си?
— Тя твърдеше, че са ѝ ги взели. Всеки може да каже каквото си иска.
— Не, Борисов. Ако паспортът се задържа от трети лица чрез заплаха или натиск, това вече не е обикновено административно нарушение. Това е сериозен сигнал — възможни данни за трафик на хора.
Стоян Борисов пребледня.
— Господин Данаилов, какъв трафик? Това е просто едно крайпътно кафене…
— „Просто“, казваш… — отвърна съдията и в гласа му прозвуча нещо, което предвещаваше съвсем различен развой на случая.
