По кожата ѝ личаха следи от тежък труд — напукана, грапава, изсушена от силни препарати. Ноктите ѝ бяха изрязани до месо, без следа от лак или грижа.
— Още в първия ден ми взеха паспорта — произнесе тя тихо. — Обещаха ми работа като лична асистентка на възрастна жена. Вместо това ме докараха в крайпътното заведение и прибраха и телефона, и документите. Казаха, че ще си ги получа обратно, когато „изплатя“ разходите по пътуването. Опитах да избягам… но накъде? Беше зима, наоколо — пустош, а най-близкият град е на четиридесет километра. У дома ме чака майка ми. Болестта ѝ е нелечима… След три месеца трябва да започне скъпо лечение. Ако не изпращам пари, тя просто няма да дочака следващия сезон.
Атанас Данаилов я изгледа изпитателно.
— И как точно сте превеждали средства без лични документи? — попита той с присвити очи.
— Главният готвач ми помагаше. Свястно момче, от района. Давах му спестеното, а той го превеждаше от своята карта към сметката на съседката ни. Задържаше малък процент за риска. Така оцелявахме.
В гърдите на съдията се надигна неприятно усещане — онова старо, почти забравено отвращение към механизма, на който сам служеше.
— И какво възнамерявахте да правите в България с тези езикови умения? Чинии могат да се мият законно и тук.
По устните на Светлана премина горчива сянка на усмивка.
— Исках да стигна до консулството. Или да кандидатствам в голяма международна фирма. Разбирате ли, господин съдия, аз не просто „разбирам“ езика. Завършила съм университет с отличие.
— Разбира се — отвърна той с ироничен тон и се облегна назад. — И кой факултет? Някой елитен, предполагам?
— Лингвистика.
— Значи английски — с речник под ръка?
Тя запази спокойствие.
— Владея десет езика.
Кратък, сух смях се откъсна от гърлото на Данаилов.
— Десет? Знаеш ли изобщо какво означава това? За трийсет години служба съм срещал професори, които се препъват и на втория. А ти — миячка в крайпътно кафе…
Светлана не отмести очи. Бавно изправи гръб. В този миг износеното ѝ яке сякаш се превърна в академична тога.
— Tell me, please, do you really think that a person’s worth is determined by the dirt on their shoes? — изрече тя с безупречен, кристално чист британски акцент.
Атанас Данаилов застина. Ръката му, която вече стискаше химикала, готов да постави подпис под заповедта за депортиране, остана неподвижна над листа.
