Пронизителният звук от ципа на калъфа с роклята ми проряза тишината в стаята.
— Ако веднага не започнеш да се приготвяш, утре подавам молба за развод, — отсече Радослав Соколов, докато оправяше вратовръзката си пред огледалото. Дори не ме удостои с поглед. Беше убеден, че ще се стресна, ще започна да се оправдавам и след пет минути ще съм готова за юбилея на майка му. Само че вместо обичайния страх в мен се надигна необяснимо облекчение — сякаш десетгодишна тежест най-после се смъкна от раменете ми.
Спокойно свалих роклята и я върнах обратно в гардероба.
— Какво чакаш още? — изсумтя той нетърпеливо. — Колата идва след десет минути. Мама ни очаква.
— Тръгвай без мен, — казах тихо и се настаних в креслото. — Няма да дойда. А за развода… чудесна идея. Нека го направим.
Той застина на място. Бавно се обърна към мен, а по лицето му ясно личеше недоумение. Как така примерната, винаги съгласна съпруга изведнъж се опълчи?
— Сериозно ли говориш? — изсмя се нервно. — Намери точно днес да демонстрираш характер? Добре. Ще отида сам. Но като се върна, да не те заваря тук. Освен ако не решиш да пълзиш и да молиш майка ми за прошка.
С тези думи той рязко се пресегна към вещите си, готов да излезе и да затръшне вратата след себе си.
