— Какво толкова? — започна припряно той. — Майка ми просто е прекалила, знаеш я какъв нрав има… Прибери куфарите.
Поклатих глава бавно.
— Не, Радослав. — Взех връзката му с ключове от шкафчето в антрето, където я беше захвърлил сутринта, и нарочно я пъхнах в джоба си. — Отиваш при майка си. Ще я успокояваш, ще я водиш по лекари и ще поемаш разходите ѝ. От днес това е твое задължение. Моето приключи.
Очите му потъмняха.
— Нямаш право… — изсъска той, вече осъзнал, че губи не само съпругата си, а удобството и сигурния си тил.
— Тъкмо го направих. Тръгвай.
Разтворих входната врата и мълчаливо посочих площадката. След кратко колебание той сграбчи багажа, промърморвайки нещо неразбираемо. Видя, че вече не стои срещу покорната жена, която можеше да притиска с ултиматуми.
Вратата се хлопна тежко. Завъртях ключа два пъти.
Тишината в апартамента беше необичайно лека. Отидох до кухнята, налях си чаша вода и поех дълбоко въздух. За пръв път от години не усещах вина или съмнение. Кадифеният плик бе сложил окончателна точка там, където аз все отлагах с многоточия. Предстоеше ми спокоен вечерен час, подреден дом и нов живот — без заплахи и без чужди условия.
