В 23:14 телефонът ми затрепери в джоба на жилетката. Бях седнала в болничния коридор, отпивах отдавна изстинал чай в хартиена чаша и се взирах в напуканите плочки срещу мен. По навик извадих апарата — и се вцепених.
На дисплея светеше името: „Благой“.
Погледът ми машинално се плъзна към вратата на интензивното отделение. Затворена. Зад нея лежеше съпругът ми — с тръба в трахеята, със системи, в безсъзнание. Така ми бяха казали преди три часа. Неврохирургът, обут в сини калцуни, без дори да ме погледне: „Състоянието е тежко. Стабилно тежко. Чакайте.“
И аз чаках. Не бях мръднала от мястото си. Дори жилетката не свалих — в коридора беше студено.
Телефонът продължаваше да вибрира.
Натиснах зелената слушалка.
— Ало? — Гласът ми прозвуча чуждо, сякаш не беше мой.
Отсреща — нищо. После нещо като дишане. Или пращене по линията. А може би въображението ми си правеше шега.
— Благой?
Мълчание.
Отдръпнах телефона и вперих очи в екрана. Разговорът течеше. Двадесет и три секунди. Двадесет и четири.
— Благой, ти ли си?
Никакъв отговор.
Прекъснах връзката. Ръцете ми не трепереха — проверих съзнателно. Просто седях и гледах апарата. След минута набрах неговия номер. Дълги сигнали. Никой не вдигна.
Коридорът беше притихнал. Някъде далеч, в друго крило, плачеше дете. Санитарка в светлосиня престилка буташе количка; колелата ѝ скърцаха по пода.
Станах и се приближих до сестринския пост.
— Извинете — казах тихо. — Съпругът ми е в реанимация. Благой Михайлов. Приет е днес в осем вечерта. Телефонът му при него ли е?
Медицинската сестра — млада жена с изморен поглед зад очилата — ме изгледа внимателно.
— При постъпване личните вещи се оставят за съхранение. Включително и мобилните устройства.
— Тоест не е у него?
— Разбира се, че не.
— Благодаря ви.
Върнах се обратно на пейката.
Линейката го беше докарала в 19:40. Аз бях у дома и пържех кюфтета. Обади ми се съседката от долния етаж — Светлана Иванова. Видяла как го изнасят на носилка. Беше паднал в стълбището между първия и втория етаж, на връщане от работа.
Изключих котлона и тръгнах.
В спешното ме държаха четиридесет минути, докато се появи дежурният лекар. Млад мъж, почти момче, с тъмни сенки под очите.
— Вие сте съпругата?
— Да.
— Хеморагичен инсулт. Кръвоизлив в мозъка. Операцията продължи два часа. В момента е в реанимация, на апаратно дишане. Състоянието е тежко.
Кимнах. Не заплаках. Дори не знам защо. Просто попитах:
— Ще оцелее ли?
Лекарят отклони поглед.
— Ще направим всичко по силите си.
Това не беше истински отговор. Знаех го. Но не зададох повече въпроси.
В 23:40 отново отворих списъка с повикванията. Ето го — входящ в 23:14, продължителност 31 секунди. Неговият личен номер. Знам го наизуст.
Позвъних на сестра му — Ралица. Тя живее във Видин. Бях я уведомила по-рано.
— Ралица, имаш ли достъп до телефона му? Можеш ли да провериш дали е звънял на някого след осем?
— Как да проверя, като е в болница? — гласът ѝ трепна.
— През профила към оператора. Нали преди бяхте на общ план?
— Отдавна не сме. Надежда, ти добре ли си? Хапна ли нещо?
— Да. Всичко е наред.
— Да дойда ли? Мога утре да взема билет.
— Засега не. Ще ти се обадя.
Прибрах телефона. В другия край на коридора се появи мъж на около петдесет, с яке и найлонова торба. Поговори тихо със сестрата, после седна срещу мен. Не се погледнахме. Тук никой не търси очите на другия. Всички чакат своето.
Към 00:15 съм задрямала. Главата ми се килна на рамото и сънувах Благой — стоеше в кухнята и ядеше кюфтета направо от тигана, както правеше, когато мислеше, че не го виждам. А аз винаги виждах. Просто се преструвах.
Събуди ме звънене.
02:07. Отново неговият номер.
Натиснах зеления бутон толкова рязко, че едва не изпуснах телефона.
— Благой!
Тишина. Пак онова неясно шумолене — като дъх или смущения. После — кълна се — нещо като дума. Много тихо. Една сричка.
— Какво? Благой, кажи по-силно. Чувам те. Говори!
Нищо.
Връзката прекъсна.
Изправих се и почти затичах към сестринския пост. Този път дежуреше друга сестра — възрастна, със строг израз.
— Трябва да вляза в реанимацията — казах задъхано. — Веднага.
— Посещенията са от девет сутринта и само с разрешение на началника.
— Сега ми е нужно. Моля ви. Той ми звъни.
Възрастната сестра ме изгледа внимателно.
