Тя ме изгледа с уморена, почти майчинска мекота и в този поглед имаше толкова съчувствие, че гърлото ми се сви.
— Мило момиче — каза тихо. — Съпругът ви не е в състояние да звъни. Той е в безсъзнание. Има поставена тръба в трахеята. Просто сте изтощена. Поседнете малко.
— Знам, че е в кома. Но на телефона ми има две повиквания от неговия номер.
— Някой използва апарата му. Или е станала техническа грешка. Случва се.
— Телефонът му е при вас, на съхранение.
— Складът е в другия корпус — отвърна тя кратко, сякаш с това темата беше приключена. — Сутринта ще говорите с лекаря. Сега седнете.
Върнах се на пейката.
Мъжът срещу мен, с найлоновата торба в краката, явно не спеше. Очите му бяха отворени и ме наблюдаваше.
— Жена ви? — попита тихо.
— Да. А при вас?
— Майка ми. — Замълча за миг. — Седемдесет и осем. Инфаркт.
— Съжалявам.
— И аз за вас. — Кратка пауза. — Чух какво казахте на сестрата. За обажданията.
Не отговорих.
— И на мен ми се случи — продължи той. — Когато баща ми умираше. Преди две години. Седях в подобен коридор. И телефонът ми звънна — неговият номер. Вдигнах. Тишина.
— И какво беше?
— Нямам представа. — Повдигна рамене. — Апаратът му беше в джоба на якето ми. Може да се е натиснал бутон. А може и нещо друго. Или нищо.
— Той… оцеля ли?
Мъжът сведе поглед към торбата.
— Не.
Отново млъкнахме. В далечния край на коридора асансьорът избръмча и вратите му изщракаха.
— Но беше достоен човек — каза той след малко. — До самия край.
— И моят е такъв — изрекох неочаквано. — Обича да яде кюфтета направо от тигана. Крадешком. Мисли си, че не забелязвам.
По лицето му пробяга кратка усмивка.
— Баща ми криеше бонбони в кутията с инструменти. Диабетик беше. Майка ми го хокаше.
Настъпи тишина. Този път не беше тежка.
В 4:20 не издържах и отидох до тоалетната да се освежа. Погледнах отражението си. Лицето — чуждо, посивяло, с подпухнали клепачи и червени капиляри около очите. Косата бях вързала на опашка преди да изляза от дома, а сега кичури стърчаха на всички страни. Пуснах студена вода и намокрих китките си. Стоях така със затворени очи.
Двадесет и две години.
Толкова сме женени с Благой. Аз бях на двадесет и шест, той — на двадесет и девет. Работех в библиотека и бях убедена, че това ще е завинаги. Той тогава прохождаше в бизнеса — малка фирма, трима души и един лаптоп в наета стая. Живеехме под наем в квартал край индустриалната зона, с гледка към комините на завод. Той твърдеше, че пейзажът има особен чар.
Сърдех му се за дреболии. Че не завива капачката на пастата. Че оставя телефона си на масата по време на вечеря. Че казва „утре“, а върши нещата след два дни. Че понякога се взира през прозореца с изражение, сякаш не е тук, сякаш мислите му са на място, до което аз никога няма да достигна.
Глупости. Ядосвах се за нищожни неща.
Отворих очи и се вгледах в отражението.
— Благой Михайлов — прошепнах. — Нямаш право да си тръгваш. Чуваш ли ме?
Огледалото остана безмълвно.
Телефонът в джоба ми не издаде звук.
Върнах се в коридора.
Към 6:30 пристигна дневната смяна. Пространството оживя — стъпки, приглушени разговори, тракане на колички. Мъжът с торбата беше изчезнал; не усетих кога си е тръгнал. На неговото място седеше млада жена с бебе в ръце — и двамата спяха.
В 8:15 се появи неврохирургът — различен от вчерашния. Възрастен, с едри длани и леко смачкана престилка.
— Лебедева?
— Аз съм.
— Елате.
Влязохме в малък кабинет. Той седна зад бюрото, аз останах права.
— Нощта е преминала стабилно — каза спокойно. — Състоянието е без промяна. Мозъчният оток се контролира. Рано е за категорични прогнози.
— В съзнание ли е?
— Не. Дълбока седация и собствена кома.
— Кога може да настъпи промяна?
— Невъзможно е да се каже. Ден. Седмица. Повече.
Преглътнах.
— Докторе, имам странен въпрос. През нощта получих две обаждания от номера на съпруга ми. Знам, че звучи нелепо. Казаха ми, че телефонът му е на съхранение. Може ли да се провери?
Той не изглеждаше изненадан.
— Складът отваря в девет. Помолете администратора да направи справка.
— Благодаря.
— Нещо друго?
Замислих се.
— Той… изпитва ли страх? Боли ли го?
Лекарят ме погледна внимателно.
— При такава степен на седация — не. Не усеща нищо. Понякога това е най-щадящото.
Кимнах.
— Мога ли да го видя?
— За пет минути. С маска и калцуни.
Интензивното отделение се оказа по-малко, отколкото си го представях. Шест легла, почти всички заети, апарати с премигващи светлини, равномерно пиукане и тежък болничен въздух, който те кара да дишаш по-плитко. Направих крачка навътре и погледът ми започна да търси него сред неподвижните тела и тръбите.
