— Здравей — прошепна той. Гласът му беше пресипнал, едва доловим.
— Как се чувстваш?
Той помръдна глава съвсем леко — толкова, че жестът беше почти незабележим. Не знам, сякаш казваше. Или може би — не ме питай.
— Бях тук през цялото време — добавих. — Пет дни.
Погледът му се задържа върху мен по-дълго, отколкото очаквах.
— Знам — отвърна тихо.
Стъписах се. Нямаше как да знае. През по-голямата част от тези дни беше в безсъзнание.
— Как така?
Той притвори очи и за миг реших, че отново се унася. После устните му едва помръднаха:
— Чувах те.
Апаратурата около него издаваше равномерни звуци. Навън ноемврийското слънце грееше студено и бледо.
— Благой… — казах. — Обади ми се. Два пъти. През нощта.
Очите му отново срещнаха моите. В тях имаше умора, но и нещо друго — дълбочина, като на човек, който е бил далеч и се е върнал.
— Не си спомням — прошепна.
— Знам.
Той пое внимателно въздух.
— Но щом съм звънял… значи е било важно.
— Какво?
Мълчание. После:
— Не си тръгвай.
Стиснах пръстите му по-силно.
— Няма.
Две седмици по-късно го преместиха в обикновена стая. Още три — и се прибрахме у дома. С цяла торба лекарства, направление за рехабилитация и препоръка „да се избягва стрес“. За човек, който беше създал четири фирми от нулата, това звучеше почти иронично, но и двамата се преструвахме, че е напълно изпълнимо.
Първата вечер седеше на дивана и гледаше през прозореца към голите клони на дърветата. Занесох му чай.
— Да ти направя ли кюфтета? — попитах.
Той ме изгледа изпитателно.
— Знаеше, нали?
— Винаги.
Усмихна се. После се засмя — тихо, пестеливо, различно от преди, когато смехът му огласяше целия апартамент. Но беше неговият.
— Искам кюфтета.
Тръгнах към кухнята.
— Надежда — повика ме.
— Да?
— През март искам да отидем в Португалия.
Спрях на прага.
— Там още ще е хладно — продължи той. — Но няма да е пълно с туристи. А океанът… океанът си струва.
— Добре. През март.
— Няма ли да започнеш с въпросите за парите?
— Не.
— Сигурна ли си?
— Благой, ще купя билетите още утре. Само кажи откъде е най-удобно да летим.
Той се замисли.
— От София има директен полет.
— Чудесно.
Докато пържех кюфтетата, той говореше от хола — за малък хотел с изглед към реката, за сладките пастел де ната, за стария трамвай, който се катери по хълмовете на Лисабон. Слушах гласа му и обръщах кюфтетата в тигана.
Телефонът ми стоеше на перваза. Двете нощни обаждания не бях изтрила. Понякога отварям списъка и ги гледам.
Тридесет и една секунди. Тридесет секунди.
Не знам какво беше това — техническа грешка, случайност или нещо, за което нямам обяснение. Знам само, че когато в 23:14 телефонът завибрира в болничния коридор и на екрана се появи името му — вдигнах.
И това се оказа най-правилното нещо.
През март наистина заминахме за Лисабон.
Благой вървеше по-бавно от преди и понякога спираше да си поеме дъх. Не бързахме за никъде. Пиехме кафе в малки чашки в тесни улички. Ядяхме топли пастел де ната, поръсени с канела. Качвахме се на трамвай номер 28 и гледахме как градът се изкачва по хълмовете.
В последния ден отидохме до нос Рока — най-западната точка на континентална Европа. Оттам нататък — само океан.
Застанахме до оградата. Вятърът беше силен, по устните ни полепваше сол.
— Е? — попита той.
Водата се простираше безкрайно — тъмносиня, огромна.
— Впечатляващ е — казах.
— Казах ти.
Замълчахме.
— Благой… наистина ли не помниш нищо? От онова място?
Той разбра. Замисли се продължително.
— Беше тъмно — изрече накрая. — И студено. После чух гласа ти. „Никъде.“ И сякаш се стопли.
Не отговорих.
— Може да съм сънувал — добави.
— Може.
Океанът гърмеше под нас. Той държеше ръката ми.
— Надежда.
— Да?
— Благодаря ти, че вдигна.
Погледнах го, после хоризонта, после пак него.
— Ти ми се обади.
— Да. Но ти отговори.
Така е. Отговорих.
Не знам защо. Просто го направих.
И може би точно това има значение — не кой звъни и откъде, а че ти посягаш към телефона. Че оставаш. Че чакаш.
Че не си тръгваш.
