Зарядното прехвърляше искри. Елена се беше мушнала под тежкия диван в хола, за да измъкне заклещения кабел на прахосмукачката, когато пръстите ѝ напипаха непознат адаптер. Към него бе включен нейният стар телефон — онзи с пукнатия дисплей, който преди шест месеца бе прибрала в най-долното чекмедже на скрина и смяташе за ненужен.
Тя изтри насъбралата се прах и натисна бутона за отключване. Нямаше парола. На екрана стояха две непрегледани известия от фирма за бързи кредити: „Заявката ви е одобрена. Сумата е преведена по посочената сметка.“
Сърцето ѝ се сви. Елена работеше като експерт „Вътрешен контрол“ в голяма търговска верига. Всеки ден разкриваше липси и измислени схеми на служители по касите, но дори за миг не ѝ беше минавало през ума, че най-голямата измама ще се разиграе в собствения ѝ дом.
Тя клекна до стената, облегна гръб на хладната мазилка и отвори личния профил през стария апарат. Посочената задлъжнялост беше стряскаща — такава сума обикновено се тегли за покупка на апартамент в нова кооперация, не като микрокредит с убийствени лихви. Парите бяха преведени по карта, чийто номер знаеше наизуст — кредитната на свекърва ѝ, Виолета Александрова.
От кухнята се носеше свиренето на кипнал чайник и сладникав аромат — зълва ѝ Йоана Рилскиа отново използваше ароматната си джаджа на масата, въпреки многократните молби да не го прави вкъщи. Елена пристъпи безшумно към леко открехнатата врата.
— Мамо, ти си направо смела — отпи шумно Йоана. — Ами ако Елена реши да провери кредитната си история?
— Кога ще ѝ остане време? — изсумтя Виолета Александрова, докато пускаше водата в мивката. — Тя по цял ден е заровена в отчетите си. Старата ѝ SIM-карта е у мен, вързана е към профила ѝ в държавните услуги. Риточка от офиса уреди всичко без проблем, дори не поиска допълнително потвърждение. Утре Петър Живков ще изтегли парите в брой, ще платим екскурзията, а остатъка ще внесем по…
