Стърженето на желязо в желязо отекна в празния вход като изстрел. Светлана Данаилова — едра жена със захабен шлифер — намести изместената си кърпа и натисна още по-силно лоста. Пръстите ѝ трепереха не от страх, а от усилието, което влагаше.
— Мамо, сигурна ли си, че трябва? Ами ако някой от съседите чуе… — прошепна притеснено Йоана Колева, като нервно прехапваше устни. До нея в количката стоеше тригодишният Мартин Борисов и гледаше с широко отворени очи.
— Тихо! — сряза я майката и избърса потта от челото си. — Ще кажем, че сме си изгубили ключовете. Анна Борисова още година ще се трепе в Северна България за повече левове. Да не мислиш, че апартаментът ще пустее? В нашата панелка в една стая с детето не ти ли е тясно? Е, значи решено. Ще се нанесеш, ще поразчистиш. Сметките аз ще ги прибирам от пощенската кутия — никой няма да заподозре нищо.
Бравата изпищя и най-сетне поддаде. Вътре ги лъхна мирис на ново — боя, лак и тишина. Светлана Данаилова се изправи гордо и прекрачи прага първа, потъвайки в полумрака на антрето.
— Виж ти какви палати си е уредила… — измърмори тя, търсейки ключа за лампата. — Ламинат, огледала навсякъде. А аз четирийсет години не съм сменяла плочките в банята.
Изведнъж въздухът се разцепи от пронизителен вой. Алармата изригна толкова рязко и силно, че Светлана изпусна щангата върху светлия под. Звукът кънтеше в ушите, разтърсваше гърдите. След миг по стълбите се разнесоха тежки стъпки.
— Стой! Ръцете да се виждат! — изрева глас откъм коридора.
Светлана Данаилова застина сред премигващите червени светлини и усети как силите я напускат, а коленете ѝ омекват.
Анна Борисова познаваше горчивия вкус на обидата още от детската градина. Миришеше на изстинал грис и на студена чешмяна вода. Докато на Йоана купуваха рокли с дантели и лачени обувки, тя обличаше износените ѝ дрехи и обувки с вечни дупки.
— Мамо, аз имам дупка на ботуша — прошепна някога Анна, стискайки ръце в юмруци.
