Анна стискаше малките си юмруци и едва чуто прошепна:
— Мамо, подметката ми се отлепя… виж, има дупка отпред.
Беше на десет. Показваше пробития връх на ботуша си, а гласът ѝ трепереше повече от студа. Светлана Данаилова дори не извърна глава от телевизора.
— Ще го залепим с лепило, няма да умреш — отсече тя равнодушно. — На Йоана ѝ трябва ново яке. Вече е голяма, срам я е пред момчетата. А ти си само до училище и обратно — ще изкараш и така.
Баща им беше изчезнал от живота им, когато Анна беше на шест. Оттогава вкъщи имаше корав хляб и оскъдна топлина — и то не за всички. Йоана умееше да се нагажда: да прегърне майка си в точния момент, да похвали безвкусните ѝ кюфтета, дори да пусне сълза, ако ѝ потрябва. Анна не притежаваше този талант. Тя мълчеше, свиваше се в себе си и с годините стана рязка, затворена и болезнено амбициозна.
Когато Йоана набързо се омъжи на осемнайсет, Анна за пръв път си пое дъх. Свободата обаче трая кратко. Само две години по-късно сестра ѝ се върна — с един куфар, разбити илюзии и дете на път. Съпругът ѝ се оказа почитател на чашката и на случайните увлечения.
— Къде да я пратя? — вайкаше се Светлана, докато настаняваше Йоана на единственото легло в спалнята. — Тя ще става майка. А ти, Анна, ще се преместиш в хола. Разтегателното легло не хапе.
Сгъваемото легло скърцаше при всяко обръщане, но Анна четеше до късно и зубреше уроците си. Сама се пребори за място в университета — държавна поръчка, без ничия помощ.
— Зарежи тия глупости — мърмореше майка ѝ, когато Анна нощем подреждаше стока в денонощен магазин, за да си купи поне един чифт свестни дънки. — Стани помощник-възпитателка в детска градина. И Мартин ще ти е пред очите, и ще внасяш пари вкъщи. Йоана трябва да се съвземе след раждането, крехка е.
— Няма да ставам детегледачка, мамо — отвърна Анна спокойно, докато прибираше документите си. — Премествам се в общежитието.
— Много си се взела насериозно! — крещеше след нея Светлана. — Без майка няма да оцелееш! Ще се върнеш сама, ще видиш!
Анна не се върна. Завърши с отличие, докато Йоана сменяше мъже и оставяше малкия Мартин на грижите на баба му. След дипломирането Анна подписа договор за работа далеч на север. Три години живя в метален фургон, виждаше слънцето само по празници и работеше по дванайсет часа без почивен ден, защото знаеше, че всяка жертва има своята цена и един ден ще ѝ се отплати.
