— Имаш три минути да ме разубедиш да подам молба за развод! — Александър Емилов демонстративно се отпусна назад в стола и плъзна телефона си в средата на кухненската маса.
Елена Живкова спокойно подсуши ръцете си с карирана кухненска кърпа. На осветения дисплей зловещо светеха червените цифри на пуснатия таймер.
— Времето тече, Елена. Хайде, убеди ме защо изобщо трябва да продължавам този брак. Домашен уют няма, вечерята пак си я провалила. Месото е пресушено — дъвча се като подметка.
От две десетилетия той разиграваше един и същ номер. Щом нещо не се случеше по негов вкус — било неизгладена риза, било нейното желание да си купи ново палто — Александър изваждаше най-силния си коз: заплахата с развод. Това беше изпитаният му метод да държи нещата под контрол. В миналото Елена се паникьосваше. Започваше трескаво да се суети, предлагаше набързо да изпържи яйца, гледаше го умолително и обещаваше да поправи всичко, да бъде „по-добра“.
Тези сцени му носеха особено удоволствие. В тях той се усещаше господар на ситуацията — строг, но уж справедлив арбитър.
Тази вечер обаче в кухнята сякаш въздухът беше натежал. Елена не помръдна към печката. Остана до мивката и мълчаливо наблюдаваше мъжа срещу себе си.
— Да не си оглушала? — сряза я той, подразнен от необичайното ѝ спокойствие. — Една минута вече изтече. Още утре си събирам багажа. Апартаментът с двете стаи ще ти го оставя, стой си тук сама, — добави той, без да подозира какъв отговор го очаква след това.
— …а аз ще започна начисто. Ще си намеря жена, която поне умее да готви. Хайде, кажи, че си разбрала, докато още съм в добро настроение.
Александър Емилов направо се наслаждаваше на превъзходството си. В представите му съпруга на четиридесет и осем години няма къде да отиде. Кой би я поискал? Кой ще поеме половината сметки за ток и вода, кой ще я кара до вилата през уикендите?
Елена Живкова следеше как секундите се топят. Две минути. И изведнъж нещо в съзнанието ѝ се проясни, сякаш невидима завеса падна. Срещу нея не стоеше всемогъщ съдник на съдбата ѝ, а застаряващ, самодоволен мъж с отпусната домашна тениска. Човек, който с години се е хранил от страха ѝ да остане сама. И тогава я осени проста истина — вече не изпитва ужас. Натрупваната с десетилетия болка се беше разсеяла и на нейно място се настани студена, ясна мисъл.
— Не са ми нужни три минути — произнесе тя спокойно, с глас, който самата тя едва позна. — Стигат ми тридесет секунди.
Той се подсмихна самодоволно.
— Добре. Изненадай ме.
Елена се обърна и излезе в коридора. След малко се върна, държейки синя пластмасова папка. Постави я пред него, като отмести чинията с недоядената вечеря.
— Отвори я.
Веселото изражение по лицето на Александър бавно угасна. Намръщи се и разкопча закопчалката. Извади няколко листа.
Александър Емилов измъкна от папката няколко разпечатани страници, подпечатани и подписани. Погледът му зашари нервно по редовете: „Молба за прекратяване на брака“, „Искане за подялба на съвместно придобито имущество“…
— Нямам намерение да те убеждавам в нищо — заяви твърдо Елена Живкова. — Искам развод. Незабавно. Документите са готови още от пролетта. Чаках единствено моментa, в който и последната капка съжаление към теб ще изчезне. Днес това стана.
Той я зяпна невярващо.
— Какви глупости са това? Какъв развод, каква подялба? — изсумтя, захвърляйки листовете на масата. — Да не си си загубила ума? Без мен с мизерната си заплата няма да изкараш и месец!
— Повишиха ме през октомври — отвърна спокойно тя. — Не ти казах, защото щеше да настояваш всяка стотинка да отива за следващата ти „мечтана“ кола.
Той направи опит да се усмихне, но изражението му се изкриви жалко. За първи път осъзна, че срещу него стои непозната жена — не онова плахо и удобно същество, което години наред моделираше по свой вкус.
— Добре тогава! — избухна внезапно, повишавайки тон, за да прикрие паниката си. — Развод да е! Продаваме апартамента и делим парите по равно! Ще видим каква дупка ще си купиш с твоята половина!
Елена едва забележимо се усмихна.
— Кой апартамент имаш предвид, Александър Емилов? — попита тихо тя. — Този ли? Нима си забравил, че живеем в жилището, което баба ми ми подари година преди сватбата ни…
— …преди брака ни? — довърши тя спокойно. — По закон имот, получен като дарение, не подлежи на подялба. Жилището е изцяло мое. Ти си само с адресна регистрация тук, а адвокатът вече е подготвил документите за отписването ти.
Александър Емилов примигна объркано. Погледът му прескачаше от синята папка на масата към лицето на Елена, сякаш търсеше пролука, спасителна вратичка.
— Що се отнася до колата, която взехме на изплащане миналата година — продължи тя със същия равен тон, — тя е придобита по време на брака. Но заемът е на твое име. Великодушно ти я оставям. Ще си я изплащаш сам. Автомобилът е изцяло твой — заедно с вноските.
— Чакай… — гласът му пресекна, изгубил предишната си самоувереност. — А къде очакваш да отида сега?
В този миг кухнята се изпълни с пронизителен сигнал. Таймерът. Трите минути изтекоха.
Елена посочи към антрето.
— Събрах ти багажа. Три спортни сака са до входната врата. Подредих ги, докато ти гледаше мача. И още нещо — преди половин час се обадих на майка ти. Зарадвах я, че скъпият ѝ син се прибира у дома. Разстлала е дивана и те чака.
Пискливият звук продължаваше да реже въздуха. Александър Емилов втренчено гледаше телефона си, но пръстите му отказваха да спрат сигнала. Не таймерът бе спрял времето — рухна удобният му свят.
Елена спокойно включи котлона и сложи чайника. Пред нея се разгръщаше ново начало — живот, в който никой повече нямаше да я притиска с обратно броене.
