— Ти изобщо мислиш ли какво правиш? — Диана Мартинова не повиши тон, но гласът ѝ прозвуча твърдо и студено, сякаш можеше да разреже стомана. — Дал си банковата ми карта на майка си?
Димитър Емилов стоеше до хладилника така, сякаш току-що е станал да си налее сок, а не да признае нещо, което прилича на кражба. Отпи спокойно, остави чашата внимателно на масата и едва тогава вдигна очи към нея.
— Не прави сцена. Просто въведох малко ред.
— Ред ли? — тя бавно свали жилетката си, като човек, който се готви за сблъсък. — В собствения ми портфейл?
Кухнята им беше тясна за подобен разговор. Белите шкафове, лъснати до блясък, отразяваха лицата им — нейното пребледняло, неговото напрегнато и уж невъзмутимо. На перваза изстиваше недопитият ѝ чай с аромат на бергамот, който сега ѝ миришеше на предателство.
— Харчиш безразсъдно — продължи той с интонацията на счетоводител, който е хванал служител в злоупотреба. — Някой трябва да следи разходите.
— Някой? — тя присви очи. — И този „някой“ се оказа Снежана Пиринкиа?
Името на свекърва ѝ увисна във въздуха тежко, като натрапчив парфюм — сладникав и задушаващ.
— Майка ми разбира от финанси. За разлика от теб.
По устните на Диана премина усмивка, но тя не беше добра.
— Миналия месец изкарах повече, отколкото ти за три. Аз ли не умея да смятам?
Той трепна, сякаш думите ѝ бяха хвърлена книга.
— Не е това въпросът.
— А какъв е? Че дадох петнадесет хиляди лева за пердета? Или че си позволих кафе машина? Всеки път ме гледаш така, сякаш ограбвам държавния бюджет.
Димитър тръшна вратата на хладилника.
— Ние сме семейство. Всичко е общо.
— Не. — Тя пристъпи към него и спря на сантиметри. — Общото е уважението. Не и заплатата ми в портмонето на майка ти.
Той извърна поглед. Това мълчание нарани повече от вик.
Нощта премина в необичайна тишина. Димитър се заключи в спалнята, а Диана остана на дивана в хола. Лежеше по гръб и гледаше тавана, по който светлините от преминаващи коли рисуваха наклонени линии — като че някой задраскваше досегашния ѝ живот.
Мислите ѝ се връщаха назад.
Разчетът за ремонта. Неговото вечно „скъпо е“. Снежана Пиринкиа, която подреждаше роклите ѝ в гардероба, все едно прави проверка. Погледът му зад рамото ѝ, когато пристигнеше известие за покупка на козметика.
Не ставаше дума за пари. Ставаше дума за контрол.
„Оттук нататък ще ти дават средства по списък.“
По списък. Като на ученичка.
Диана се изправи. Сърцето ѝ биеше равномерно, но решението вече беше взето.
Свали стария лаптоп от горния шкаф, включи го. Екранът светна бавно, със сънен шум — като възрастно куче, което още служи вярно, но без ентусиазъм.
Влезе в онлайн банкирането. Баланс: сто четиридесет и седем хиляди лева.
— Благодаря за урока, Снежана Пиринкиа — прошепна тя.
Преводът към сметката на Жанета Мартинова отне секунди. Потвърждение през приложението — без SMS, защото телефонът ѝ беше при Димитър.
Когато на екрана се появи „Операцията е успешна“, тя усети облекчение. Не радост — освобождаване. Сякаш отдавна загнояла треска беше извадена.
Заспа призори, свита в креслото.
— Какво направи?! — викът го събуди по-рязко от аларма.
Димитър стоеше насред хола, разрошен, със смачкана тениска. В ръката му беше телефонът ѝ.
— Ти открадна парите!
— Открадна? — тя се изправи бавно. — Интересен избор на думи.
— По картата има нула! Майка ми е в банката, звъня ми! Няма нищо!
— Разбира се. Преведох ги.
Той пребледня.
— Къде?
— Там, където са на сигурно.
Пристъпи към нея прекалено близо.
— Върни ги веднага.
— Не съм длъжна.
— Майка ми трябваше да погаси още един кредит!
— Чудесно. Нека го покрие със собствени средства.
— Това е нашето семейство!
— Не, Димитър. Това са дълговете на майка ти.
Той я хвана за раменете. Не силно, но достатъчно, за да стане ясно, че границата е премината.
— Прекаляваш.
— Пусни ме.
— Върни парите.
— Пусни.
Тя се отскубна и в този миг нещо окончателно се скъса. Без шум, без драма — тихо, като протрита нишка.
— Ще подам молба за развод — каза спокойно.
Той застина. За пръв път в очите му се появи страх.
— Няма да го направиш.
— Ще го направя.
— Заради една карта?
— Заради това, че реши, че съм твоя собственост.
Димитър се отпусна на дивана, ръцете му трепереха.
— Преувеличаваш.
— Така ли? Взе картата ми. Даде я на майка си. Позволи ѝ да харчи моите пари. И аз съм тази, която преувеличава?
Той не отговори.
Мълчанието му беше признание.
До вечерта събираше багажа си — припряно и неловко. Опита се да вземе телевизора.
— Остави го — каза Диана.
— Купихме го заедно.
— Ти избра размера. Аз го платих.
Той остави дистанционното обратно.
Когато вратата се затвори след него, апартаментът сякаш се разшири. Въздухът стана по-лек. Тишината вече не я притискаше, а ѝ даваше пространство да поеме дъх и да направи следващата крачка.
