Намалих крачката си и го открих почти веднага — до прозореца. Познах го не по лицето, а по ръцете. Големи, с широки китки, с онзи белег на показалеца на дясната ръка — падане от колело като дете, история, която бях слушала десетки пъти. Лицето му беше променено — восъчно бледо, частично закрито от тръбичка и лепенки. Но ръцете бяха същите. Неговите.
Прокарах пръсти през дланта му и я обхванах.
— Здравей — прошепнах. — Аз съм. Надежда.
Мониторът отброяваше равномерно, без да реагира на гласа ми.
— Бях тук цяла нощ. Обади ми се. Два пъти. Не знам как си успял, но не се изненадвам — винаги си правил неща, които уж не бива. Да вземеш кюфте направо от тигана. Да ровиш за бонбони в чекмеджето. — Усетих, че последното не беше точно за него, и замълчах за миг. — Важното е, че съм тук. Няма да си тръгна.
Пръстите му останаха неподвижни в моите. Само тихото пиукане изпълваше пространството.
— Трябва да ти кажа нещо — продължих. — Спомняш ли си миналия ноември? Искаше да отидем в Португалия, а аз настоявах, че е излишен разход. Ти каза, че просто искаш да ми покажеш океана. А аз ти отвърнах остро. Дори не помня точните думи — нещо за пари и разум.
Вгледах се в затворените му клепачи.
— Добре. Ще отидем. Щом се оправиш — заминаваме. Аз ще купя билетите. Само ми кажи кой месец е най-подходящ. Знаеш, че не разбирам от такива неща.
От вратата се чу тих глас:
— Времето изтече.
Пуснах ръката му, но след секунда отново я стиснах.
— Обади ми се пак — прошепнах. — Добре? Този път ще вдигна.
В 9:10 служителят от администрацията отключи помещението за лични вещи и ми подаде найлонов плик с нещата на Благой. Помолих да проверим телефона пред мен.
Екранът беше напукан — вероятно е паднал заедно с него във входа. Устройството се включи трудно, но все пак светна. Момчето с бадж „Николай“ отвори списъка с разговорите.
Последното изходящо повикване — към мен, в 19:22. Преди да пристигне линейката. Сигурно тогава се е почувствал зле и е опитал да ми се обади.
След 19:30 — нито едно входящо. Нито едно изходящо.
Нямаше следа от обаждания в 23:14 и 02:07.
Погледнах дисплея. После своя телефон. В моя списък те стояха — две входящи от неговия номер. И двете по трийсет секунди.
— Това… няма как да стане — промълви Николай объркано. — Може би грешка в мрежата? Дублиране?
— Възможно е — отвърнах тихо.
Взех плика с вещите. Телефона оставих — със счупен екран и почти изтощена батерия нямаше смисъл да го нося.
Излязох в коридора и седнах на пейката до прозореца.
Отново отворих списъка с разговори. Двете входящи. Трийсет и една секунда. Трийсет секунди.
Нещо като дума. Една сричка.
„Надя.“
Може би съм си въобразила. Най-вероятно.
Но прибрах телефона в джоба, без да изтривам нищо.
Ралица пристигна на третия ден. Купила билет без да пита — просто се качила на първия влак. Приличаше на Благой — същата едра фигура, същите силни ръце, само гласът ѝ беше по-висок.
Седнахме в болничното кафене, пред чаши с безвкусен чай.
— Разкажи ми нещо за него, което не знам — помолих я.
Тя ме изгледа учудено.
— Защо?
— Просто ми се иска.
Замисли се.
— Като малък се страхуваше от тъмното. До към дванайсетата си година. Никога не го признаваше, но аз знаех — оставяше вратата на стаята леко открехната, за да влиза светлина от коридора. После спря. Може би свикна. Или просто се научи да не показва.
Представих си го — дванайсетгодишен, с процеп светлина през нощта. И после — на петдесет и една, в полумрака на интензивното, където лампите никога не угасват напълно.
— Нощем там свети ли? — попитах. — В реанимацията?
— Предполагам да. Сестрите са на смяна.
— Добре.
Замълчахме.
— Надежда — каза Ралица. — Той ще се измъкне. Знам го.
— Не знаеш.
— Не. Но вярвам.
Това беше различно. И аз го приех.
На петия ден Благой отвори очи.
Обадиха ми се в 11:40 — тъкмо бях стигнала до вкъщи да се преоблека и да нахраня котката. Номерът беше на болницата.
— Надежда Павлова Лебедева? Съпругът ви е в съзнание. Лекарят ви очаква.
Не помня пътя обратно. Само това, че котката остана гладна и после три дни се укорявах за това.
В интензивното ме пуснаха за десет минути. Благой лежеше по същия начин, но тръбата вече я нямаше — само тънка кислородна канюла под носа. Очите му бяха отворени, вперени в тавана.
Приближих се и отново взех ръката му.
— Здравей — казах.
Той бавно обърна глава, сякаш движението тежеше. Погледът му се плъзна по стаята и спря върху мен, а в очите му проблесна нещо променено — не радост, за нея беше рано, а по-скоро разпознаване.
