Накрая все пак приех обаждането на Радослав Соколов.
— Какво направи ти?! — гласът му гърмеше толкова силно, че слушалката пращеше. — На майка ми ѝ прилоша! Защо изпрати тези документи? Изложи ни пред всички гости! Като видяла крайната сума, едва не припаднала!
Отвърнах спокойно, без да повишавам тон:
— Само изпълних условието ти, Радослав. Ти поиска развод — съгласих се. В плика имаше подробна разбивка на разходите, за да стане ясно на Жанета Странджанска колко струва „безплатният“ живот, с който сте свикнали. И че от утре кранчето се затваря.
— Идвам веднага и този път разговорът ще е друг! — изръмжа той и прекъсна връзката.
Не останах да го чакам безучастно. Действах.
Четиридесет минути по-късно Радослав нахлу задъхан, с почервеняло от ярост лице. В антрето вече го очакваха куфарите му — набързо натъпкани, криво закопчани, също толкова хаотични, колкото и бракът ни.
— Какво означава това? — втренчи се в багажа.
— Преместването ти. Нали заяви: ако не тръгна с теб, се разделяме. Аз не тръгнах.
— Бях ядосан, не мислех трезво! — опита да мине покрай мен към хола, но застанах на пътя му. — Ясмина, недей така…
