— Изключете двигателя. Документите — веднага насам.
Едра длан се стовари с трясък върху рамката на спуснатия прозорец на служебния ми бежов „Логан“. От удара стъклото вътре във вратата издрънча жално, сякаш колата въздъхна. Не погледнах часовника, но жегата беше безмилостна — слънцето напичаше така, че нагорещеният пластмасов панел пареше върховете на пръстите ми. Климатикът на този стар автомобил беше отказал още през май. Нарочно взех най-невзрачната кола от автопарка на управлението — връщах се от дискретна проверка в съседен район, а на задната седалка лежеше дебела папка с материали срещу един служител, който твърде често бъркаше държавната служба с лична касичка.
В купето нахлу тежък мирис на разтопен асфалт, суха крайпътна прах и натрапчива мента от дъвката на пътния полицай, застанал до вратата ми.
— Добър ден — отвърнах спокойно, без да отмествам длани от лепкавия от горещината волан. — Ще уточните ли причината за спирането?
— Аз съм ти и причината, и следствието — изкриви устни той и избърса с ръкав потното си чело, което лъщеше на слънцето.
На вид — около четирийсетгодишен. Лицето му беше подпухнало и алено, под очите се очертаваха тъмни сенки. Зад него, под ъгъл, така че да прегражда изхода ми към шосето, стоеше патрулката със загасени светлини. На предната седалка се различаваше силуетът на втори униформен.
Аз съм на четирийсет и шест. Двадесет от тези години съм прекарала в дирекция „Вътрешна сигурност“. Работата ни е да изваждаме на светло точно такива хора с пагони, които са решили, че властта им дава право на личен бизнес. Разчитам ги още по първите думи — по неспокойния поглед, по самоуверената стойка, по фалшивата надменност. Днес бях с ленен панталон и обикновена сива тениска, без грим, косата ми — прибрана небрежно. В неговите очи изглеждах като изморена жена в скромна кола. Удобна жертва.
— Документите, казах — нетърпеливо потропа с пръсти по вратата. — Книжка, талон. По-бързо.
— Спряхте ме извън стационарен пост — гласът ми остана равен и хладен. — Не се представихте, не показахте служебна карта. Да разбирам ли, че тече специализирана операция?
Той спря да дъвче. Погледът му се втвърди и се присви. Явно очакваше друго — на този пуст участък шофьорите обикновено започваха да се оправдават и да се суетят. Моето спокойствие го изнервяше.
— Слушай сега, умнице — облегна се с лакти на вратата и почти вкара глава в купето. — Нещо ми подсказва, че от вас се носи силен мирис. Да не би снощи да сте прекалили с чашките, а днес да сте решили да шофирате?
Едва сдържах усмивката си. Стар номер. Разчитат на паника — човек започва да се кълне, че е пил само айрян, а после му се намеква, че въпросът може да се „уреди“ без излишни протоколи.
— Не употребявам алкохол — отвърнах и го погледнах право в очите, без да отклонявам погледа си нито за миг.
