Без да пророним дума, заобиколих колата и внимателно се спуснах по стръмния насип към канавката. Сухите бодили дращеха плата на панталона ми, а прахът се вдигаше на ситни облачета при всяка крачка. Клекнах и започнах да ровя из ронливата пръст, докато пръстите ми не напипаха това, което търсех — двете разкъсани части на служебната ми карта.
Изкачих се обратно по склона, изтупвайки праха от ръцете си. Пред предния капак на автомобила внимателно подредих парчетата едно до друго, така че да съвпаднат идеално. После взех телефона от таблото и направих няколко близки кадъра — ясно, детайлно, без място за съмнение какво е сторено.
Инспекторът стоеше с ръце на кръста и ме наблюдаваше с откровено презрение.
— Засне ли си филмчето? — подхвърли подигравателно. — Сега заключвай и поемай пеша към града.
Приближих се, докато между нас остана едва педя разстояние.
— Името ви?
— И какво ще правиш с него, пешеходке? — ухили се той.
— Фамилия и звание — повторих спокойно.
— Старши лейтенант Иван Радославов. Доволна ли си? А сега се махай.
Задържах погледа си върху лицето му няколко секунди, сякаш запечатвах всяка черта в паметта си. После бавно разкопчах ципа на поясната си чанта. Бръкнах вътре, напипах твърдата тъмнобордо корица със златен печат и я извадих. С едно рязко движение я разтворих точно пред очите му.
— Дирекция „Вътрешна сигурност“ към МВР. Подполковник Росица Александрова.
Отразената от холограмата слънчева светлина пробяга по лицето му.
Този миг съм го наблюдавала десетки пъти, но всеки път ме поразява. Първо погледът му се плъзна по редовете, без да осмисля прочетеното. После абревиатурата стигна до съзнанието му. Цветът на лицето му се стопи за секунди, чертите му увиснаха, а долната му челюст започна леко да потрепва.
— Току-що умишлено унищожихте документ на служител по време на изпълнение на служебните му задължения, старши лейтенант Радославов — изрекох отчетливо. — Превишаване на правомощия. Заплахи.
— Аз… аз… — ръцете му безпомощно се отпуснаха покрай тялото. Гласът му се пречупи в дрезгав шепот. — Госпожо подполковник… не знаех…
— Не знаехте коя съм. Но прекрасно осъзнавахте какво правите. Колко хора сте „глобили“ тук? Колко семейства сте оставили без последните им пари?
От патрулния автомобил тромаво излезе вторият служител — съвсем младо момче, униформата му висеше свободно, а фуражката бе килната на една страна. Очите му се местеха панически между легитимацията ми и пребледнелия му началник.
Извадих телефона си и набрах директната линия на дежурния.
— Дежурен.
— Подполковник Александрова. Главен път, четиридесет и пети километър. Изпратете незабавно екип. Неправомерно спиране, унищожен документ, налице данни за опит за изнудване.
— Разбрано. До двайсет минути ще са при вас.
Прибрах апарата. Тези двайсет минути винаги са най-показателни. Радославов се отпусна тежко върху капака на патрулката. Потта се стичаше по слепоочията му.
— Госпожо подполковник… — вдигна към мен поглед, изпълнен с неподправен ужас. — Моля ви. Имам малки деца. Съпругата ми е със сериозно заболяване. Ще ме уволнят дисциплинарно. Ще ми съсипят живота. Ще ви възстановя всичко! Още утре лично ще ви донеса нови документи…
