— Отменете повикването… бесът ме подведе! — изхриптя той.
— Бесът те е подмамил в мига, в който си решил, че униформата ти дава право да ограбваш хората — отвърнах и отстъпих крачка, за да се отдалеча от тежкия му дъх. — Онези, които спираш по този път и оставяш без пари, също имат семейства. И те носят своите тревоги. Замисли ли се за това преди половин час?
Радославов закри лицето си с длани, сякаш можеше да се скрие от случващото се.
Обърнах се към младия му колега, който стоеше притиснат към ламарината на патрулката, сякаш искаше да потъне в нея.
— Името ти?
— Лейтенант Димитър Борисов… — прошепна той, като трудно преглътна.
— Имаш две възможности, Димитър — казах спокойно, но твърдо. — Или веднага описваш всичко, което се е случвало тук преди да пристигна, или влизаш в делото като съучастник. Действие в група по предварителен сговор. Решавай.
Той разтърси глава объркано.
— Аз… нищо не съм видял. Гледах си телефона…
— Не ме лъжи — прекъснах го рязко. — Двайсет години съм на служба. Виждам как се тресеш. Струва ли си да провалиш бъдещето си заради неговата алчност?
Радославов отдръпна ръце от лицето си и хвърли към него озлобен поглед.
— Млъквай, Борисов! Нищо не знаеш!
— Още една дума и ще впиша опит за въздействие върху свидетел — произнесох хладно. — Говори, Димитър.
Младият лейтенант пое накъсано въздух. Коленете му едва го държаха.
— Той го прави всяка смяна — изрече най-сетне, без да вдига очи от нагорещения асфалт. — Спира по-стари коли. Самотни жени, възрастни хора. Плаши ги с проверки, заплашва, че ще им вземе автомобила или ще ги прати на медицински тестове. Хората се паникьосват… и сами му дават пари. Казвах му да спре. А той ми отвръщаше, че „глупаците трябва да се учат“.
В далечината се разнесе вой на сирени. Два неприметни микробуса се появиха зад завоя, вдигайки прах, и спряха рязко край нас. От тях бързо слязоха оперативни служители. Начело беше Стоян Борисов.
— Всичко под контрол ли е, госпожо подполковник? — обърна се той към мен.
— Под контрол. Ето веществени доказателства — подадох му прозрачния плик с натрошените документи. — Основният извършител е готов. Колегата му съдейства.
Стоян кимна на хората си. Радославов не оказа съпротива, когато белезниците щракнаха около китките му. Крачеше тежко, сякаш внезапно бе остарял с десетилетия. Самоувереността, с която властваше над уплашените шофьори на този пуст участък, се беше изпарила напълно.
Качих се в стария си „Логан“, в който въздухът беше задушен от жегата. Запалих двигателя. Папката с документите си стоеше на задната седалка. Ръцете ми вече не стискаха волана до болка, дишането ми се беше успокоило.
Месец по-късно Иван Радославов беше отстранен от длъжност и срещу него започна наказателно производство. Щом новината излезе, в управлението започнаха да пристигат жалби — същите онези шофьори, които доскоро мълчаха от страх. Димитър Борисов получи строго дисциплинарно наказание и бе преместен в друг отдел; съдът отчете показанията му.
Новите ми документи бяха издадени още на следващия ден. А аз продължих да обикалям прашните пътища в избелялата си тениска. Понякога най-сигурният начин да разкриеш онези, които са загубили мярката, е да им позволиш да повярват, че срещу тях стои беззащитен човек.
