— Бабо, да ви изпратя ли до изхода? — подхвърли продавачката язвително, като ме измери от обувките до косата. — Тук дрехите не са за пенсионерки. Може би пазарът ще ви подхожда повече?
Бях спряла пред витрината с рокли. В едната си ръка стисках чантата, а якето ми беше преметнато през рамо. Момичето зад щанда ме гледаше така, сякаш бях хлебарка, паднала в чинията ѝ.
— Само разглеждам — отвърнах тихо и спокойно.
— Да, разбира се, само разглеждате — изсумтя тя. — Знаем ги ние такива. После ще премерите половината магазин, ще намачкате всичко и ще си тръгнете с празни ръце. Това е бутик, ако не сте разбрали. Не магазин втора употреба.
Беше млада — някъде към двадесет и осем години. Носеше прилепнала черна рокля, маникюрът ѝ беше крещящ, а лицето — застинало в самодоволна гримаса. На баджа върху гърдите ѝ пишеше: Нели Вълкова.
През ума ми мина една-единствена мисъл: тя изобщо не подозираше, че преди месец бях купила не само този бутик, но и цялата сграда. И в момента се държеше грубо със собствената си началничка.
— Мога ли да погледна новите модели? — попитах, като посочих стойката с роклите.
— Новите модели? — Нели Вълкова се плъзна покрай витрината и започна уж небрежно да оправя закачалките. — Бабо, сигурна ли сте? Тези неща са скъпи. Много скъпи. Може би е по-разумно да ви покажа намалените артикули. Там има нещо по-обикновено.
Приближих се до стойката и свалих една синя рокля. Материята беше мека, копринена, а кройката — класическа и чиста. Добра изработка. Личеше си.
— Каква е цената на тази? — попитах.
Нели Вълкова хвърли поглед към етикета и се подсмихна.
— Хиляда триста и шестдесет лева — проточи тя. — Но няма смисъл дори да я гледате. Очевидно не е за вашия джоб.
Не ѝ отговорих. Държах роклята внимателно, оглеждах шевовете, проверявах подплатата и довършителните детайли. Дрехата си заслужаваше цената. Дори можеше да струва и повече.
— Бих искала да я пробвам — казах.
— Сериозно ли? — Нели Вълкова повдигна едната си вежда. — Разбирате ли, че ако я изцапате или скъсате, ще трябва да я платите? Такива са правилата при нас. Никой няма да ви опрости хиляда триста и шестдесет лева.
— Разбирам — кимнах.
— Добре тогава — сви рамене продавачката. — Вие си знаете. Само ако решите, че няма да купувате, кажете веднага. Не ми губете времето напразно. Скоро ми е обедната почивка.
Тя смъкна роклята от закачалката и ми я подаде небрежно, почти сякаш ми връчваше парцал за под.
— Пробната е ей там — кимна към ъгъла. — И внимавайте с ципа. Италиански е, деликатен.
Взех роклята и влязох в пробната. Затворих вратата, съблякох се и я облякох. Прилепна ми идеално. Синият цвят подчертаваше очите ми, кройката прикриваше онова, което предпочитах да остане скрито, а дължината беше точно каквато трябва. Завъртях се пред огледалото. Хубава рокля. Качествена. Напълно достойна за цената си.
Когато излязох, Нели Вълкова седеше зад щанда, прелистваше списание и дъвчеше дъвка. Дори не си направи труда веднага да вдигне глава.
— Как ви се струва? — попитах.
Тя лениво откъсна поглед от страниците и ме огледа отегчено.
— Ами… общо взето става — проточи думите. — За вашата възраст е приемливо. Макар че деколтето е малко дълбоко, честно казано. На петдесет вече не е много уместно човек да се показва така. Бръчките по шията, знаете, не са особено украшение.
Аз съм на петдесет и четири. Да, имам бръчки. Но никога не съм се срамувала от тях. Извоювала съм ги. Всяка линия по лицето ми е година труд, опит и преодолени битки.
— Взимам я — казах.
Нели Вълкова остави списанието и се изправи рязко.
— Наистина ли? — в гласа ѝ прозвуча съвсем открито недоумение. — Сигурна ли сте, че знаете колко струва?
— Хиляда триста и шестдесет лева — повторих спокойно. — Да, знам.
Продавачката стана, приближи се и присви очи, сякаш изведнъж ме виждаше по съвсем различен начин.
— Хм — проточи тя. — А с какво смятате да платите? С пенсията на вноски? Или внучките са събрали пари за вас?
Извадих карта от чантата си и я поставих върху плота.
— С тази.
Нели Вълкова я взе, завъртя я между пръстите си и забеляза черния цвят на пластиката, както и знака за премиум банкиране. После изсумтя.
— О, черна карта — каза тя с нескрит сарказъм. — Да не би да сте си намерили богат съпруг? Или някой щедър възрастен господин ви подпомага?
Тя се усмихна накриво и явно се готвеше да продължи с още по-нахална забележка.
