— Макар че на вашите години и дядо върши работа, стига да плаща — довърши Нели Вълкова, сякаш беше казала нещо особено остроумно.
Не ѝ отвърнах. Останах неподвижна, с поглед върху лицето ѝ, напълно спокойна. Чаках единствено да мине плащането. Дланите ми не трепереха, в гласа ми нямаше и следа от вълнение. Знаех, че след броени минути надменността ѝ ще се сблъска с нещо далеч по-твърдо от собственото ѝ самочувствие.
— Добре, да видим — промърмори тя и пъхна картата в терминала. — Сега ще стане ясно дали вътре изобщо има пари, или това е просто пластмаса за фукане. Такива вече ги продават и по подлезите.
Устройството изписука. Плащането беше прието.
Нели извади картата, хвърли поглед към бележката и изражението ѝ моментално се промени. Лицето ѝ се сви така, сякаш току-що беше отхапала парче лимон.
— Заповядайте — изръмжа тя и ми подаде картата заедно с касовия бон. — Може да се преоблечете. Ще опаковам роклята.
Върнах се в пробната, съблякох роклята и облякох собствените си дрехи. Когато излязох, покупката вече беше прибрана в луксозен фирмен плик. Нели обаче дори не направи усилие да се усмихне, камо ли да благодари.
— Ето, вземайте — каза тя и почти ми бутна плика през плота. — И пак заповядайте, ако пенсията стигне. Или ако дядото отпусне още пари.
Поех плика, но не си тръгнах. Погледнах я внимателно.
— Нели — произнесох тихо. — От колко време работите тук?
Тя присви очи и скръсти ръце пред гърдите си.
— А това пък вас какво ви засяга?
— Просто питам.
— Три години, щом толкова ви интересува — сопна се продавачката. — Три години вися в този магазин. И?
— Значи три години — кимнах бавно. — Разбирам. А знаете ли кой е собственикът на бутика?
Въпросът явно я раздразни. Устните ѝ се изкривиха недоволно.
— Естествено, че знам. Преди тук собственичка беше Мария Мартинова. После го продаде на някого. Новата собственичка не съм я виждала нито веднъж. С всичко се занимава управителката, Анна Живкова. Защо ви е да знаете?
— Къде е госпожа Живкова в момента? — попитах.
— В склада. Приема стока, току-що докараха доставка. Какво, да не би да искате да се оплачете? — Нели се подсмихна пренебрежително. — И от какво точно ще се оплаквате? Не съм ви направила нищо лошо. Продадох ви роклята, взех парите. Всичко е по правилата.
— Бих искала да я повикате — казах.
— За какво ви е управителката? — Продавачката завъртя очи. — Анна Живкова е заета. Има достатъчно работа. Няма време да разговаря с всяка баба, която реши да се прави на важна.
— Въпреки това я повикайте, моля.
Нели изсумтя, но извади телефона си и набра номер.
— Ани, тук една клиентка настоява да говори с теб. Да, сега. Ела, ако обичаш, защото стои в залата и не си тръгва. Аха, при щанда е. Добре.
Затвори и ме изгледа предизвикателно.
— Сега ще дойде. Само че напразно си губите времето. Аз нищо такова не съм казала. И изобщо, държа се учтиво. Попитайте другите клиенти, ако не вярвате.
Не отговорих. Стоях до плота с плика в ръка и гледах през витрината. Навън валеше сняг, а хората минаваха забързано по тротоара, всеки потънал в собствените си грижи. Обикновен зимен ден. Обикновен магазин. Само че след малко в него нищо нямаше да бъде същото.
След около минута от служебното помещение се появи жена на около четирийсет и пет години. Беше облечена в строг сив костюм, държеше папка под мишница, а лицето ѝ изглеждаше уморено. Това беше Анна Живкова — управителката.
Бях се срещала с нея само веднъж, преди месец, когато подписвах договора за покупката на бутика. Тя обаче не ме разпозна. Тогава носех очила, косата ми беше стегната в прибран кок, а върху мен имаше тъмен делови костюм. Сега бях с разпусната коса, дънки, мек пуловер и лек грим. Образът ми беше напълно различен.
— Добър ден — поздрави Анна Живкова учтиво, макар в гласа ѝ да се усещаше предпазливост. — С какво мога да помогна?
— Добър ден — отвърнах. — Бих искала да знам дали Нели обичайно разговаря така с клиентите.
Управителката се намръщи и веднага погледна към продавачката.
— Какво се е случило? Нели, имаше ли някакъв проблем?
— Никакъв проблем! — възмути се Нели. — Говорих си съвсем нормално с нея! Тя просто се заяжда!
— Нарече ме баба — казах спокойно, без да откъсвам очи от Анна Живкова. — Предложи да ме изпрати до изхода.
