И не само това — според нея мястото ми изобщо не било в такъв бутик. Посъветва ме да отида на пазара. Увери ме, че ѝ губя времето. Попита дали няма да плащам роклята на части от пенсията си или внучките са ми събрали пари. Подхвърли и че вероятно имам някой „захарен дядо“, който ме издържа. Накрая добави, че бръчките по шията не били особено красива гледка и че не ми отивало да нося рокля с деколте.
Анна Живкова пребледня. Притисна папката към себе си толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ побеляха.
— Нели — произнесе тя ниско, но отчетливо. — Това вярно ли е?
— Тя преувеличава! — изписка продавачката. — Просто се пошегувах малко! При нас атмосферата е по-свободна, нали така? Аз винаги си говоря така с клиентите и никой не се обижда!
— Шега за пенсия и „захарен дядо“? — устните на управителката се свиха в тънка линия. — Нели, вече сме обсъждали начина ви на общуване. За последните шест месеца имате три писмени забележки. Подобно поведение е напълно недопустимо.
— Е, хайде сега! — махна с ръка Нели. — Нали си купи роклята? Плати хиляда триста и шестдесет лева! Значи всичко е наред, какво толкова?
— Наред? — извадих от чантата си личната карта и документите за собственост. Разгънах ги спокойно и ги оставих върху щанда пред Анна Живкова. — Моля ви, погледнете внимателно.
Управителката взе документите. Прочете първо единия лист, после втория. Цветът от лицето ѝ изчезна още повече. Вдигна поглед към мен, после отново се взря в написаното. После пак ме погледна.
— Господи… — прошепна тя. — Елена Асенова. Моля ви, простете ми. Не ви познах веднага. Вие… изглеждате различно. Искам да кажа — по-млада, по-непринудена… просто не както ви помня.
Очите на Нели се разшириха.
— Какво? Коя е тя?
— Това е Елена Асенова — каза Анна Живкова бавно, сякаш всяка дума ѝ тежеше. — Собственичката на този бутик и на цялата сграда. Преди месец тя изкупи всичко за триста и шейсет хиляди лева. Напълно. Сградата, бизнеса, стоката — всичко. А ти току-що я нарече баба и заяви, че някакъв „захарен дядо“ ѝ дава пари.
Настъпи мълчание.
Нели стоеше със зяпнала уста. Лицето ѝ първо стана бяло, после пламна в червено, а след миг пак пребледня. Отстъпи назад към стената и се хвана за щанда, сякаш краката ѝ отказваха да я държат.
— Аз… аз не знаех — заекна тя. — Не съм виждала… Извинете, аз мислех…
— Мислехте, че е позволено да се държите грубо с възрастни жени — довърших вместо нея. — Защото според вас те не заслужават уважение. Защото, пак според вас, нямат пари. Защото са стари. Защото мястото им било на пазара, а не в бутик.
— Не! Не това имах предвид! — Нели хвана главата си с две ръце. — Просто… не помислих! Беше шега!
— Шега — повторих аз. — Значи за вас да унижите човек е шега. Разбирам. Анна Живкова, каква заплата получава Нели?
— Хиляда и триста лева на месец — отвърна тихо управителката.
— За какво точно?
— За работа с клиенти. Консултации, продажби, оформяне на покупки.
— И как се справя с клиентите? Добре ли?
Анна Живкова замълча за кратко. После сведе очи.
— Не — призна тя. — Ако трябва да бъда честна, не. Имали сме оплаквания. Няколко пъти през последната година клиенти казваха, че Нели е груба, държи се надменно и пренебрежително. Имаше случаи, в които хора си тръгваха без покупка единствено заради нейното поведение.
— Защо не я освободихте по-рано?
— Исках — въздъхна управителката. — Но се страхувах да не останем без продавач. В нашата ниша трудно се намира добър и опитен служител. Надявах се, че Нели ще се поправи. Правех ѝ забележки, разговарях с нея.
— Не се е поправила — казах хладно. — Значи е време да се вземе решение. Нели, освободена сте. От днес. Ще получите дължимото възнаграждение и можете да си тръгнете.
Продавачката се вкопчи в ръба на щанда.
