Пътната чанта беше оставена точно до входа — не онази малката, с която Елена обикновено ходеше до магазина, а голямата тъмносиня чанта за пътуване, купена преди три години за ваканцията в Турция. В полумрака на антрето Кирил се препъна в нея, изруга под нос и започна да опипва стената, докато намери ключа за лампата.
Светлината рязко изпълни коридора.
На закачалката липсваше якето му. Сивото поларено яке, което винаги висеше най-вдясно. Нямаше го и шалът — карираният, шотландският, подаръкът от Елена за четиридесетия му рожден ден.
Кирил мина бавно по коридора. От кухнята се носеше аромат на кафе — истинско, сварено кафе, не разтворимо. Елена си позволяваше такова само през уикендите или когато беше напрегната.
А днес беше вторник.
Той бутна вратата.
Елена седеше зад кухненската маса — изправена, стегната, облечена в онзи бял пуловер, който пазеше за интервюта и родителски срещи. Косата ѝ беше прибрана, без следа от домашна небрежност. Пред нея имаше чаша кафе, а до нея — синя папка с връзки. Отстрани седеше мъж на около петдесет години, с очила и с кожено куфарче до краката. Пред него върху масата бяха подредени листове, химикалка и бележник.
Кирил застина на прага.
— Добър вечер — каза мъжът с очилата спокойно, без в гласа му да прозвучи въпрос.
Елена не се обърна веднага. Отпи последната глътка кафе, остави чашата внимателно върху чинийката и чак тогава вдигна очи към съпруга си. Погледна го равнодушно — така, както човек гледа мебел, която отдавна му пречи, но все не е намирал сили да премести.
— Кирил, това е Тодор Каменар. Моят адвокат.
Нещо студено се сви под ребрата му.
— Какъв адвокат? — попита той тихо, почти с обикновения си глас.
— Семеен. По въпросите за разделяне на имуществото.
Той пристъпи в кухнята. После направи още една крачка. Не седна при тях на масата, а се отпусна на табуретката до стената, сякаш самата стена можеше да го задържи да не се разпадне.
— Елена…
— Кирил, времето ни не е много — прекъсна го тя с равен, почти служебен тон. — Тодор Каменар дойде специално. Исках да знаеш всичко веднага, без излишни разговори и увъртания.
Мъжът с очилата — Тодор Каменар — отвори бележника и хвана химикалката. Не театрално, не демонстративно, а просто като човек, свикнал да записва фактите.
— Аз… — Кирил преглътна. — Можеш ли поне да ми обясниш какво става?
— Подавам молба за развод.
Три думи. Съвсем обикновени три думи, които беше чувал от съседи, от колеги, по телевизионни сериали. Само че сега тези думи паднаха в кухнята на собствения му дом, върху собствения му линолеум, под собствения полилей, в който работеха едва три от петте крушки — и изведнъж се превърнаха в нещо съвсем различно.
— Елена, почакай. Нека… нека първо без адвокат. Да поговорим.
— Говорили сме — отвърна тя, без да повиши тон. — Преди половин година. Преди година. През март, когато ми каза, че си се забавил на работа, а аз виждах местоположението на телефона ти в Козлодуй. Говорили сме достатъчно.
Кирил хвърли поглед към адвоката. Онзи гледаше в бележника си — не от деликатност, а защото това явно беше част от работата му.
— Не е това, което си мислиш — каза Кирил и още щом изрече думите, сам ги чу като чужди, като взети назаем от нечий друг живот.
Елена леко повдигна вежди.
— Кирил. Недей.
— Елена, моля те…
— Кирил — произнесе тя името му така, както се говори на човек, който носи нещо прекалено тежко, но упорито отказва помощ. — Не ми трябват обяснения. Трябва да уредим няколко практични въпроса. Апартаментът, колата, вилата. Децата ни са вече големи, издръжка няма да обсъждаме. Но имуществото — да.
Тодор Каменар подравни листовете пред себе си с внимателно движение.
— Кирил Валентинович, ако нямате възражения, бихме могли…
— Имам възражения — отсече Кирил. — И то категорични. Елена, изпрати го. Моля те. Нека първо поговорим нормално, като хора.
Елена се обърна към адвоката.
— Господин Каменар, оставете ни десет минути.
Мъжът кимна, стана без следа от обида, делово и спокойно, и излезе в коридора. След няколко секунди се чу щракването на вратата към дневната.
Останаха сами.
Кирил нямаше представа откъде да започне. Последните четири часа беше прекарал при Десислава — гледаха филм, ядоха пица, а той ѝ повтаряше, че скоро всичко ще се изясни. Че съвсем скоро. Че непременно ще говори с Елена. Че просто трябва да избере подходящия момент.
Сега моментът беше избран вместо него. От Елена.
— Колко знаеш? — попита той.
— Достатъчно. — Тя не каза „всичко“. Каза само „достатъчно“, и това прозвуча още по-страшно. — Кирил, не искам скандал. Не искам да ровя в подробности. На четиридесет и осем години съм и нямам желание да прахосвам онова, което ми остава, в разправии с теб.
— „Онова, което ми остава“… — повтори той почти шепнешком. — Елена, имаме двадесет и три години заедно.
— Знам много добре колко са.
— Това не е просто…
— Кирил. — Тя вдигна ръка, не рязко, а уморено, като човек, който вече няма сили да слуша познати думи. — Не искам да броя години. Двадесет и три, двадесет и пет, тридесет — това не е довод. Това е само срок.
Той я гледаше. Белия пуловер. Синята папка с връзките. Ръцете ѝ, спокойно сключени върху масата, без нервно мачкане на нещо между пръстите. Елена винаги ровеше в предметите, когато се притесняваше — въртеше каишката на часовника си, дърпаше края на покривката, пипаше копче. А сега ръцете ѝ стояха неподвижно.
Беше се подготвяла. Дълго.
— Кога го реши? — попита той.
— Официално — преди три месеца. В себе си — много по-рано.
— И си мълчала?
— Подготвях се.
Думата падна между тях кратко, твърдо и точно. Кирил разбра, че онази Елена, която беше мълчала и се беше подготвяла, докато той ходеше при Десислава, докато обещаваше „скоро“, докато отлагаше неизбежното, вече е друг човек. Не жената, която плака през март. Не онази, която питаше „коя е тя?“ и така и не получи честен отговор.
На тази Елена адвокатът не ѝ беше нужен като оръжие. Беше ѝ нужен като инструмент.
— Апартаментът е на мое име — каза той.
— Знам. Именно това ще обсъдим.
— Половината беше купена с парите от продажбата на жилището на майка ми.
— Кирил. — Тя го погледна право, без да мигне. — Точно затова Тодор Каменар е тук. За да стане всичко както трябва. Без крясъци, без после някой да казва „не така го разбрах“ или „не сме се уговаряли за това“. Искам всичко да бъде записано.
— Значи вече не ми вярваш.
— Не — каза тя просто. — Вече не.
Той се изправи. Закрачи из кухнята — до прозореца, обратно, пак до прозореца. Навън беше тъмно; в съседните блокове светеха редки прозорци, а мокрият асфалт в двора отразяваше жълтеникавите лампи. Започваше да вали.
— Елена. Искам да ти обясня.
— На мен обяснения не са ми нужни.
— На мен са ми нужни. — Той се обърна рязко към нея. — Нужно ми е да разбереш. Не е така, както си го представяш. Аз… аз нямах намерение да разрушавам нищо.
Тя мълчеше.
— Случи се… от само себе си. Не съм го планирал. Честно, Елена.
— От само себе си — повтори тя. — Значи просто се е случило. — Наклони леко глава. — Кирил, година и половина си ме лъгал. Всеки ден. Понякога и по два пъти на ден — звънеше ми и казваше „ще закъснея“, „има задръстване“, „на среща съм“. Това не е „от само себе си“. Това е избор. И ти си го избирал отново и отново.
Той не намери отговор.
— Нали разбираш — продължи тя, — че ако наистина беше „станало от само себе си“ и ако наистина „не си го планирал“, щеше сам да дойдеш и да ми кажеш. Преди година. Или преди година и половина. Но ти не дойде. Чакаше или да не разбера, или всичко някак да се размине.
Кирил отново седна на табуретката.
— Права си — каза тихо.
— Знам.
— Елена, не искам да загубя семейството си.
Нещо едва забележимо трепна по лицето ѝ. Съвсем леко, почти невидимо. Тя посегна към чашата, усети, че е празна, и я остави обратно.
— Кирил. Семейство вече няма. Ти го изгуби. Не днес — много по-рано. Аз просто… оформям това официално. За да можем и двамата да продължим напред.
— Не искам да продължавам без теб.
— Ти вървеше без мен година и половина. Просто не го казваше на глас.
Той не знаеше какво да отвърне. Защото тя беше права.
