Тъкмо това се оказваше най-страшното. Не фактът, че тя вече бе подготвена. Не присъствието на адвокат в хола му. Не пътната чанта, оставена до входната врата. Най-болезненото беше, че тя имаше право.
— Повикай го — каза Кирил.
Елена го изгледа внимателно, сякаш проверяваше дали думите му не са просто поредният опит да отложи неизбежното.
— Сигурен ли си?
— Повикай го.
Тя се изправи и излезе в коридора. След по-малко от минута се върна заедно с Тодор Каменар. Адвокатът отново седна на мястото си, отвори бележника си и приготви химикалката — спокойно, служебно, без капка тържествуване.
— Добре — започна той. — Предлагам първо да направим опис на общото имущество.
Кирил само кимна.
Навън дъждът се усили и започна да удря по стъклата по-тежко.
Тодор Каменар си тръгна в десет и половина. На масата останаха папка с копия от документите, визитната му картичка и краткото обещание, че на следващия ден след дванадесет ще се обади.
Елена събра чашите. Занесе ги до мивката и ги изплакна.
Кирил още седеше до стената, сякаш не бе намерил сили да се премести.
— Ели — обади се той, когато тя вече подсушаваше ръцете си. — Онази чанта в антрето… моя ли е?
Тя се обърна към него.
— Да. Сложих ти неща за първите дни. Дрехи за седмица, документите, зарядното. Шампоан, самобръсначка. Не знаех къде ще отидеш, затова избрах по-лека чанта.
Той замълча.
— А къде да отида?
— Това вече ти трябва да решиш.
— Нямам друго…
Думите му секнаха сами. Елена го гледаше спокойно. Без злоба. Без победа в погледа. Просто чакаше да довърши онова, което сам вече разбираше.
— Права си — промълви той. — Има къде да отида.
— Тогава добре — отвърна тя равномерно.
Кирил стана. Отиде в антрето и вдигна чантата. Оказа се по-тежка, отколкото очакваше. Елена винаги бе умеела да подрежда багаж така, че всичко необходимо да си намери мястото.
— Ели.
Тя стоеше на прага на кухнята, облегната на касата, със скръстени ръце. Не му препречваше пътя. Просто беше там.
— Какво? — попита тихо.
— Ти… ще се справиш ли?
За миг тя не отговори.
— Ще се справя.
Той кимна.
Обуването му отне странно дълго време. Правеше го несръчно, като човек, който изведнъж е забравил реда на обикновените движения. Взе ключовете за колата. Задържа ги за секунда в ръка, после ги остави обратно върху шкафчето. В крайна сметка бяха решили автомобилът да остане на нейно име. Така беше справедливо — тя го използваше по-често.
— Ключовете от апартамента? — попита Елена.
Кирил ги свали от халката и ги положи до другите.
— Благодаря.
— За какво?
— Че не вика. Че… всичко беше човешко.
Тя го гледа дълго. Лицето ѝ не издаваше нищо, което той да може да разчете.
— Върви, Кириле.
Той отвори вратата.
— Ели. Прости ми.
— Върви.
Вратата се затвори.
Елена остана за малко в антрето, вперила очи в мястото, където обикновено висеше якето му. Сивото поларено яке. Карираният шал.
Не ги изхвърли. Прибра ги в килера — внимателно, на закачалка. За всеки случай. Макар че какъв случай можеше да има вече, тя не знаеше.
После се върна в кухнята и включи чайника.
От бюфета извади друга чаша — онази, която рядко използваше, докато Кирил беше вкъщи. Беше подарък от майка ѝ. Преди време той я бе изпуснал, дръжката се бе счупила, а Елена я беше залепила. Пукнатината обаче така и си личеше. Винаги малко се притесняваше от тази чаша — с криво залепената дръжка, леко несъвършена.
Сега си наля чай именно в нея. Хвана внимателно дръжката с два пръста.
И тя издържа.
Десислава живееше в Козлодуй — наемаше едностаен апартамент на четвъртия етаж в панелен блок, където асансьорът работеше според настроението си. Кирил се качи пеша и позвъни.
Вратата се отвори почти веднага. Десислава беше по пижама, с телефон в ръка, очевидно още не си беше легнала.
— Ти ли си? Какво е станало?
Той повдигна чантата.
— Може ли да остана при теб? За известно време.
Тя първо погледна него, после багажа, после пак него.
— Разбрала е?
— Подала е молба за развод.
Десислава се отдръпна, за да му направи място. Кирил влезе в малкото антре, остави чантата и се събу. В жилището миришеше на лак за нокти и на нещо сладко. Явно бе лакирала ноктите си, когато той беше звъннал отдолу.
— Кога това… — започна тя.
— Днес. Беше извикала адвокат.
— Адвокат? — Десислава примигна. — Наистина?
— Наистина.
Тя влезе в стаята, а той я последва. На дивана имаше одеяло, върху малката масичка — шишенце лак и памучни тампони. Телевизорът работеше без звук; на екрана вървяха новини.
— Кириле — обърна се тя към него. — Ти… как си?
Той седна на дивана, подпря лакти на коленете си и прокара длани по лицето си.
— Още не знам.
Десислава се настани до него и сложи ръка на гърба му.
— Значи всичко приключи? Официално?
— Официално.
— И… — тя се поколеба. — Сега ще си тук?
— Ако може.
Той гледаше към телевизора, без всъщност да вижда нещо. Беззвучни новини. Лице на водещ, което говореше без глас. Лента с надписи, която се плъзгаше по екрана. Само преди минути беше седял на табуретка до стената в собствената си кухня, под собствения си полилей с три крушки, и бе слушал как жена му разговаря с адвоката. А сега седеше тук.
— Разбира се, че може — каза тихо Десислава.
Тя прибра одеялото от дивана, сложи вода да заври, каза още нещо, но Кирил почти не я чу. Мислеше за чантата в антрето — тъмносинята пътна чанта, купена някога от Елена за пътуването им до Турция. Тя я беше подредила сама. Дрехи за седмица. Документи. Зарядно. Шампоан. Самобръсначка. Лека.
Значи беше знаела, че той ще си тръгне.
Беше се подготвила.
На следващата сутрин Елена се събуди в шест. Както винаги — без будилник, по навик, трупан с години. Остана да лежи още минута, загледана в тавана.
Беше тихо.
От банята не идваше никакъв шум. Кирил обикновено ставаше рано, тропаше, отваряше шкафове, търсеше нещо, забравяше къде го е оставил.
Сега нямаше нищо.
Тишина.
Елена стана, изми се и си направи кафе.
Седна до прозореца.
Февруари едва започваше, а небето бе побеляло — не ярко, не празнично зимно, а мътно, сивкаво-млечно, такова, каквото става, преди времето да реши дали да пусне сняг или не. В двора портиерът влачеше стъргалото по асфалта лениво, без особен хъс.
Елена обхвана чашата с двете си ръце.
Телефонът звънна. Беше дъщеря ѝ — Росица, от Русе. Обаждаше се всяка сутрин, докато пътуваше за работа.
— Мамо, добро утро. Как си?
— Добре съм. Ти пътуваш ли?
— В метрото съм. Днес задръстванията са ужасни. — Настъпи кратка пауза. — Мамо, ти да не си плакала?
— Не.
— Гласът ти е…
— Просто не съм се наспала. Роси, не си измисляй.
— Мамо. — Росица сниши глас, както правеше винаги, когато усещаше, че става дума за нещо важно. — Случило ли се е нещо?
Елена замълча за секунда.
— Баща ти си тръгна.
От другата страна настъпи тишина. После се чу шумът на метрото и гласът от уредбата, който съобщаваше следващата станция.
— За дълго ли? — попита Росица предпазливо.
— Завинаги.
Отново мълчание.
— Мамо…
— Роси, недей. Всичко е наред. Аз съм добре. Обади ми се довечера, става ли? Сега трябва да се приготвям.
— Мамо, мога да дойда през уикенда…
— Засега не. Наистина. Всичко е наред.
Елена прекъсна разговора и остави телефона на масата.
Всичко е наред.
Не знаеше дали това е истина. Може би беше и истина, и не съвсем. Както се случва, когато дълго време носиш нещо тежко и най-накрая го оставиш на земята — ръцете още пулсират, гърбът още боли, но тежестта вече не е върху теб. И става малко по-леко.
Съвсем малко, но по-леко.
Тя допи кафето си.
Изми чашата — същата, с лепената дръжка.
После я постави на рафта, до останалите.
Тодор Каменар се обади точно в дванадесет.
— Госпожо Елена, съпругът ви се свърза с мен тази сутрин. Готов е за преговори.
— Добре.
— Освен това помоли да ви предам… — адвокатът направи кратка пауза, сякаш подбираше внимателно израза, — че няма да оспорва позицията ви относно апартамента.
Елена помълча за миг.
— Разбрах.
— Предлагам среща в четвъртък. Удобно ли е?
— Да. В три часа.
— Записвам. И още нещо, госпожо Елена. Искам да отбележа, че сте се подготвили много… прецизно. Документите са напълно изрядни.
— Двадесет години съм работила в счетоводство, господин Каменар. Редът в документите ми е позната работа.
Тя чу как той леко се усмихна в слушалката — не подигравателно, а по-скоро с уважение.
— До четвъртък тогава.
— До четвъртък.
Елена остави телефона.
Приближи се до прозореца. В двора портиерът още се занимаваше с асфалта, но вече използваше друго стъргало — метално, по-рязко, и работеше с видимо по-голямо удоволствие, защото снегът все пак беше започнал.
