Снегът се задържаше на тънък пласт, а там, където металното стъргало минаваше, асфалтът проблясваше чист, сякаш току-що измит.
Елена гледаше навън.
Кирил нямаше да оспорва апартамента.
Не изпита победа. Нямаше радост, нито онова остро облекчение, което си беше представяла. По-скоро усещаше умора, която най-сетне започваше да се отдръпва. Като след дълго боледуване — температурата вече е спаднала, но коленете още са слаби и единственото, което ти се иска, е да седнеш до прозореца и да гледаш как вали сняг.
Телефонът отново завибрира. Росица. Елена се усмихна едва забележимо и прие обаждането.
— Мамо, реших. В петък идвам.
— Роси…
— Мамо. Без спорове. Ще дойда, ще сготвя нещо. Ти кога за последно яде като хората?
— Вчера сутринта.
— Ето. Точно за това говоря. Чакай ме в петък. И не започвай с „няма нужда“ — билетът вече е купен.
Елена се засмя. Изненада дори себе си — тихо, но истински.
— Невъзможна си.
— На теб съм се метнала — отвърна Росица. — Чао, мамо. Всичко ще се оправи.
След като връзката прекъсна, Елена остана още малко пред прозореца.
Снегът продължаваше да пада.
Портиерът стържеше с видимо удоволствие.
Всичко щеше да се оправи.
Не знаеше кога точно. След месец, след половин година, след година. Но вече беше сигурна в едно — животът ѝ не беше приключил предишната вечер, когато вратата се затвори зад Кирил. Това се усещаше в чашата със залепената дръжка, която вече можеше да извади, когато пожелае. В тишината на банята сутрин. В мисълта, че най-после може да си купи онази карта за басейн, която отлагаше две години, защото Кирил я наричаше глезотия. В това, че петъчната вечеря щеше да бъде с Росица — и това беше хубаво.
Тя взе телефона и намери номера на басейна.
Записа се за неделя.
Кирил остана при Десислава четири дни.
На петия тя му каза — меко, но без заобикалки:
— Кириле. Трябва да поговорим.
Той седеше в кухнята с чаша кафе. Вдигна очи към нея.
— Казвай.
Десислава се настани срещу него. Сложи ръцете си върху масата — почти по същия начин, по който Елена ги беше сложила онази вечер, и Кирил се улови, че прави това сравнение.
— Не съм готова за това — произнесе тя. — За… за мисълта, че вече си тук завинаги. Мислех, че го искам, но… — замълча за миг. — Ние се виждахме. Тайно. Това беше едно. А сега ти дойде с чанта и…
— Разбрах — прекъсна я Кирил.
— Кириле, аз не…
— Деси. Всичко е ясно. Разбрах.
Той допи кафето си. Остави чашата в мивката. После мина в антрето и взе чантата — все още стоеше там, почти неразопакована; беше извадил само няколко дрехи.
— Кириле — Десислава го последва. — Съжалявам.
— Няма нужда.
— Къде ще отидеш?
— Още не знам. Може би при Красимир. Той ми беше казал, че мога.
Наведе се, завърза връзките на обувките си, после вдигна чантата.
— Това не означава, че аз… — започна Десислава.
— Деси — погледна я той. — Наистина. Няма проблем.
И излезе.
В асансьора беше сам. Този път асансьорът работеше. Кирил гледаше отражението си в металната врата — замъглено и изкривено, каквито са всички отражения в асансьори: носът малко по-широк, челото малко по-ниско, лице едновременно чуждо и до болка познато.
Четиридесет и четири години.
Дъщеря в Русе. Жена, която вече почти не му беше жена. Любовница, оказала се неподготвена за него.
И една чанта.
Асансьорът спря. Вратите се отвориха.
Той излезе.
В четвъртък се видяха в кабинета на Тодор Каменар — малко помещение с изглед към вътрешния двор, с кактус на перваза и дипломи по стената.
Елена пристигна точно навреме. Кирил беше дошъл пет минути по-рано и когато тя влезе, седеше мълчаливо, втренчен в кактуса.
Погледите им се срещнаха.
— Здравей — каза той.
— Здравей.
Тя седна срещу него, от другата страна на бюрото. Тодор Каменар зае мястото си и подреди документите пред себе си.
— И така — започна адвокатът. — Предлагам да започнем с апартамента.
Започнаха.
Кирил говореше малко. Съгласяваше се. Само веднъж повдигна въпроса за вилата — каза, че там са инструментите му и би искал да ги прибере. Елена кимна: разбира се, вземи ги, няма проблем. В един момент той улови погледа ѝ. Тя не го отмести. Просто го гледаше спокойно и равно — както се гледа човек, когото някога си познавал до най-малката подробност, а сега познаваш достатъчно.
След час всичко беше подписано.
Излязоха почти едновременно — без да го искат, просто вратата беше една. В коридора Кирил ѝ я задържа. Елена кимна и мина първа.
Навън февруари беше сив, ветровит и мокър. Снегът се сипеше нерешително, сякаш и сам не знаеше дали да завали истински, или да се откаже.
— Е… — каза Кирил.
— Е… — отвърна тя.
Помълчаха.
— Росица знае ли? — попита той.
— Да. Идва през уикенда.
— Как е?
— Добре. Тежко ѝ е, но се държи.
— Ще ѝ се обадя.
— Обади ѝ се.
Пак настъпи пауза.
— Ели — каза той.
— Да?
— Ти… наистина ли си добре?
Тя го погледна. После погледът ѝ се плъзна към мокрия сняг, към ниското сиво небе, към голите дървета край улицата.
— Ще бъда — отговори тя. — Добре.
Кирил кимна.
— Чао, Ели.
— Чао, Кириле.
Тръгнаха в различни посоки.
Елена вървеше към метрото бързо, без да се обръща. В джоба ѝ телефонът топлеше дланта. Росица пак я канеше за уикенда. Приятелката ѝ Галя беше писала да пита как е. От басейна беше пристигнало напомняне за неделната тренировка.
Животът продължаваше — не старият, не общият, а нейният. Самостоятелен. Нов.
Мокрият сняг се топеше, докато падаше.
Елена вървеше напред.
След три месеца тя си купи карта за басейн.
Не за онзи, който разглеждаше цели две години — него го бяха затворили за ремонт. Избра друг, на две спирки с трамвая, с десет лева по-скъп на месец, но с хубави коридори и тих, ненатрапчив персонал.
Първия път отиде в неделя, в осем сутринта. Взе си плувна шапка, очила и бански — същия, синия на бели райета, който три години висеше в гардероба зад летните дрехи. Преоблече се и влезе в залата.
По това време басейнът беше почти празен. На съседния коридор три възрастни жени плуваха бавно и си говореха през борда. В далечния край мъж на около шейсет години правеше нещо много съсредоточено в стил бруст. Водата беше прозрачна, леко синкава, миришеше на хлор. Елена постоя за секунда на ръба, преди да влезе.
Оттласна се.
Заплува.
Първите сто метра ѝ взеха въздуха. Не беше свикнала; твърде отдавна не беше плувала. Спря, пое си дъх, после продължи. После пак. И още веднъж. Постепенно улови ритъма — ръце, въздух, обръщане при стената — и всичко стана по-лесно. Плуваше, а в главата ѝ нямаше нищо, и това беше прекрасно. За първи път от много месеци умът ѝ беше просто празен — без сметки, без разговори с адвокат, без вечерно превъртане на онзи ден, без спомени, които нахлуваха в най-неподходящия момент.
Само вода. Само ръце. Само дишане.
Изплува осемстотин метра и излезе от водата с треперещи ръце и с чувство, което много приличаше на удовлетворение.
Под горещия душ в съблекалнята си помисли, че трябва да си купи нормални очила — тези я стискаха на носа. Може би и термос, за да си носи чай, защото след басейн ѝ се искаше нещо топло, а автоматът долу правеше някаква безлична мътилка.
Дребни планове. Практични неща.
Докато сушеше косата си пред огледалото, се вгледа в лицето си — без грим, зачервено от водата, с мокри кичури около слепоочията. Четиридесет и осем години. Не можеше да каже, че се е променила изцяло. По-скоро беше друга. Като чашата със залепената дръжка: същата, но с пукнатина, която вече не е срамна, а просто съществува.
На излизане от басейна се сблъска с една от жените — онази, която плуваше по средата и се смееше най-силно.
— За първи път ли сте? — попита жената, докато наместваше шала си.
— Да.
— Следващия път елате към девет. Събираме се малка компания, после пием кафе в бюфета. — Усмивката ѝ беше лека, без натиск и без задължение. — Аз съм Валя.
— Елена.
— Чудесно, Елена. Ще се видим.
Валя тръгна напред по алеята към трамвайната спирка. Елена остана за миг на място и я проследи с поглед.
После извади телефона си.
