и написа на Росица: „Ходих на басейн. Хареса ми. Следващата неделя пак ще отида.“
Отговорът дойде почти веднага — три сърца и кратко: „Мамо, гордея се с теб!“
Елена прибра телефона в джоба си и пое към спирката.
Кирил се беше настанил при Красимир — в неговата гарсониера в един краен квартал, където всичко му изглеждаше чуждо и временно. Сгъваемото легло в ъгъла, книгите по рафта, хладилникът, пълен с неща, които не бяха негови. Красимир не го засипваше с въпроси и точно това беше най-доброто. Прибираше се вечер, хапваше нещо, пускаше мач, после си лягаше. Просто съществуваше наблизо, без да настоява за разговори.
Кирил ходеше на работа. После се връщаше. Лягаше върху разтегателното легло и дълго гледаше тавана.
На третия ден се обади на Росица.
— Тате — каза тя.
Не прозвуча студено, но липсваше онази топлина, с която беше свикнал.
— Роси. Как си?
— Добре. Работя.
— Исках… да ти обясня.
Настъпи мълчание.
— Тате, не ми трябват обяснения. Аз съм голям човек, разбирам, че в живота стават всякакви неща. Само че… — тя замълча за миг, а после гласът ѝ стана по-тих. — Мъчно ми е за мама. Толкова години.
— Знам.
— Можеше да ѝ кажеш по-рано. Нормално. Човешки.
— Знам.
След още една пауза Росица попита:
— Добре. А ти как си?
— Справям се.
— Ако ти трябва помощ, кажи. Нали знаеш.
— Знам. Роси… прости ми.
— Тате. — Тя въздъхна. — Ти си ми баща. Това няма как да се промени. Но и мама няма да оставя сама.
— Не те моля за това.
— Добре. Обаждай се, ако има нещо.
— Ще се обаждам.
Той остави телефона настрани.
Отново легна на сгъваемото легло.
Навън валеше сняг — вече не мокър и тежък, а истински зимен сняг.
Мислеше за апартамента си. Или по-точно — вече за апартамента на Елена. Така беше по документи, окончателно. Спомни си кухнята с полилея, на който от пет крушки светеха само две. Отдавна трябваше да ги смени. Все се канеше, все го отлагаше. Сега това вече не беше негова работа.
Мислеше и за Десислава. След седмица тя му беше писала кратко: „Съжалявам, че така се получи. Надявам се всичко да се нареди.“ Той отговори само: „Благодаря.“ Повече нямаше какво да си кажат.
Мислеше за Елена. За адвоката в кухнята. За синята папка с връзки. За ръцете ѝ, поставени спокойно една върху друга, без нервно мачкане на пръсти.
Тя се беше подготвила.
Сега вече разбираше, че в това не е имало злоба. Не беше капан, нито отмъщение. Просто тя беше човек, който свиква с тежкото бавно, по свой начин, без излишен шум. Беше взела решение и се беше събрала. Тихо, точно, чисто. С всички документи подредени.
Двайсет години в счетоводството си казваха думата.
И той започваше да се подготвя — чак сега. Вечер разглеждаше обяви за квартири. Нищо не му харесваше. Всичко изглеждаше скъпо, чуждо, неудобно. Но това беше нормално. За да намериш свое място, трябва време.
Март тепърва започваше.
В събота Росица пристигна при Елена с пълна чанта продукти.
— Мамо, ти изобщо какво яде цяла седмица?
— Варих супа. Не си измисляй.
— Каква супа, ти не можеш да правиш супа.
— Мога!
— Мамо, ти можеш да свариш бульон. Това не е супа.
Елена се разсмя. След нея се засмя и Росица. Стояха двете в кухнята и се смееха на супата — и в този смях имаше нещо хубаво, живо, истинско.
Росица се захвана с борш. Готви дълго, окупира цялата кухня, тракаше с тенджери, ровеше из шкафовете и на няколко пъти питаше за оцета. Елена седеше до масата с чаша кафе и я наблюдаваше.
— Мамо — каза Росица, докато разбъркваше тенджерата. — Мислила ли си какво ще правиш оттук нататък?
— В какъв смисъл?
— Ами… работа, живот. В това счетоводство си от колко време вече? Двайсет години?
— Двайсет и две.
— Може би е време да промениш нещо. Не казвам да напускаш, но… не знам. Нещо ново.
Елена помълча няколко секунди.
— Записах се на басейн.
Росица се обърна рязко. На лицето ѝ едновременно се появиха изненада и радост.
— Сериозно?
— Сериозно. Ходя в неделя. Има и една малка компания от жени. После пият кафе.
— Мамо! — Росица остави лъжицата и я прегърна.
Прегърна я неочаквано, силно, почти така, както се прегръща дете, а не майка.
— Това е страхотно!
— Добре, добре. — Елена я потупа по гърба. — Само не разлей борша.
— Няма да го разлея. — Росица я пусна и се върна при тенджерата, но бузите ѝ бяха зачервени. — Мамо… много се радвам.
— И аз — каза Елена тихо. — И аз се радвам.
После ядоха борш двете. Дълго. С втора порция, с хляб и с онзи разговор, който може да се случи само между майка и пораснала дъщеря, когато и двете най-после престанат да се преструват, че всичко е просто.
Росица разказваше за работата, за Русе, за някакъв колега, който постоянно я разсмивал. Елена слушаше, задаваше въпроси и се смееше на правилните места.
Навън се стъмни.
Росица остана да спи при нея — на дивана, завита със същото одеяло, което от години стоеше в хола. Докато се наместваше, извика:
— Мамо, не гаси още лампата, ще чета.
— Чети.
Елена си легна в спалнята. Затвори очи.
В апартамента светеше лампа — там, в хола, където Росица четеше нещо на телефона си и от време на време се засмиваше тихо.
Беше спокойно.
Топло.
Домашно.
Чашата със залепената дръжка стоеше на рафта.
Елена заспиваше.
Мина половин година.
Разводът беше оформен през април — без съд, само с молба, защото нямаха непълнолетни деца, а имуществото вече беше разделено. Кирил дойде, подписа и си тръгна. Тогава почти не разговаряха. Само си кимнаха в коридора на службата по гражданско състояние — като хора, които някога много отдавна са се познавали прекалено добре.
През май Елена си взе отпуск. За първи път от три години — пълен, две седмици. Замина при Росица в Русе. Разхождаха се край реката, сядаха в малки кафенета, гледаха светлините над Дунав и мостовете вечер. Елена снимаше всичко наред — водата, фасадите на старите къщи, улиците, случайни котки.
През юни Валя от басейна я покани в туристически клуб. Нищо особено — кратки съботно-неделни излети около София, пешеходни маршрути, обща храна край огъня. Елена помисли и прие. Беше странно, непривично, понякога дори леко неловко — отдавна не беше попадала сред непознати хора. Но в това имаше и нещо хубаво. Ново хубаво.
Кирил си намери квартира през юни — едностаен апартамент, малък, но негов. Купи си нормален матрак, закачи рафт на стената. Обади се на Росица и ѝ каза адреса. Тя заяви, че някой ден ще дойде на проверка.
— Тате, поне имаш ли нещо за ядене?
— Имам.
— Какво точно?
— Роси.
— Какво точно, тате?
— Яйца. Хляб. Кафе.
— Това не е храна.
— Ще купя.
— Днес. Обещай.
— Обещавам.
И той купи — елда, пиле и още няколко неща. Сготви си. Вечеря сам, в тишината, гледайки през прозореца на новата си квартира. Тя още беше чужда, но постепенно започваше да става негова.
Животът продължаваше.
За всеки — поотделно.
В една августовска неделя Елена отиде на басейн. Беше горещо — с онзи особен градски зной, който кара студената вода да изглежда още по-примамлива.
Изплува километър. Вече ѝ беше лесно. Не се задъхваше.
После седна в бюфета с Валя и Надежда Александрова. Пиеше чай с лимон и хрупаше сухар.
Говореха за това, че Надежда Александрова предишния месец била на Рилските езера. За това, че през септември клубът щял да ходи в Родопите. За това, че внучката на Валя тръгвала в първи клас.
Обикновен разговор. Нищо изключително.
Елена държеше чашата с две ръце — чаят беше горещ, чашата бяла и без пукнатини — и си мислеше, че преди осем месеца не познаваше тези хора. Не знаеше за този басейн, за този бюфет, за неделния чай след плуване.
Толкова много неща не беше знаела.
Животът умееше да изненадва. Не винаги приятно. Но понякога точно така — тихо, без предупреждение, с чаша чай, сухар и жена на име Валя, която се смее силно край басейна и после те кани в туристически клуб.
— Елена, през септември идваш ли? — попита Валя.
— Мисля, че да — отвърна тя.
— Така те искам — каза Валя. — Там е много красиво. Ще видиш сама.
Елена кимна.
Допи чая си.
Зад прозореца на бюфета стоеше август — горещ, шумен и жив.
Пред нея беше септември.
А след него — всичко останало.
