— Двеста лева — Светослав разпери банкнотите върху масата като тесте карти. — За целия месец. Ще ти стигнат.
Погледът ми се спря върху парите. Две банкноти по сто лева — едната прегъната и омекнала от употреба, другата почти нова. С тях трябваше да платя храната, препаратите за вкъщи, лекарствата ми за кръвно, транспорта и всички онези дребни, но неизбежни разходи, които хората наричат просто „живот“.
— А ако не стигнат? — попитах тихо.
— Тогава ще се научиш да пестиш — отвърна той, без дори да ме погледне. Вече обличаше якето си и опипваше джобовете за ключовете от гаража. — Другите как живеят и не хленчат?
Преди осем години за пръв път чух от него същото: „Стига си прахосвала.“ Бях си купила зимни ботуши за осемдесет лева — със собствени пари, от собствената си заплата. Тогава ме разпитва час и половина, сякаш бях извършила престъпление. Защо ми били нови, след като старите още можели да се носят? Оттогава всеки месец се повтаряше един и същи ритуал: пари на масата, кратко обяснение, и той изчезваше.
Работех като счетоводителка в домоуправителска фирма. Получавах седемстотин и шейсет лева. Не бяха богатство, но не бяха и нищо. Само че заплатата ми така и не оставаше за мен. Всеки месец превеждах на банката четиристотин и шейсет лева — за неговите заеми. Два кредита, изтеглени от Светослав на негово име. Единият — за лодка. Другият — за мотор към нея. А по някаква необяснима логика ги плащах аз.
Как се стигна дотам? Както обикновено стават такива неща — малко по малко. Първо ме помоли да „поема само една вноска“, като обеща следващия месец да ми върне парите. Не ги върна. После поиска пак. И още веднъж. Накрая просто спря да плаща. От банката започнаха да звънят на мен, защото бях посочена като лице за контакт. Уплаших се и преведох сумата. После пак. И така — деветдесет и шест месеца един след друг.
Онази вечер той се прибра от гаража с продълговата кутия в ръце. Опаковката беше лъскава, ярка, с йероглифи по нея.
— Какво е това? — попитах.
— Спининг — каза Светослав и погали кутията с двете си длани, внимателно, почти нежно, сякаш държеше живо същество. — Карбонов. Японски. Седемстотин и шейсет лева. Но това е покупка за години напред. Инвестиция.
Седемстотин и шейсет лева. Цялата ми месечна заплата. До стотинка. А на мен за „живот“ ми се полагаха двеста.
Стоях до печката и разбърквах супа от пилешки шийки, защото за бутчета бюджетът не стигаше. Лъжицата стържеше по дъното на тенджерата. В главата ми числата се подреждаха сами. Професионален навик — счетоводителят смята винаги, дори когато никой не го моли.
Седемстотин и шейсет — за въдица. Четиристотин и шейсет — за кредит. Двеста — за мен. Неговата заплата беше хиляда и седемстотин лева. Къде изчезваха останалите двеста и осемдесет? В гориво за джипа. В петъчни събирания на баня с приятелите му. В каси бира. В неговия отделен, добре подреден и удобен живот.
Моят живот струваше двеста лева на месец. По-евтин от една макара за неговата въдица.
През нощта не мигнах. Лежах неподвижно и слушах как хърка. После станах безшумно, отидох в кухнята и извадих от най-задното чекмедже една стара тетрадка — зелена, на квадратчета, останала още от счетоводните курсове. Разтворих я на първата страница и написах: „Януари 2026. Вноска по кредита на С. — 460 лв. От моята заплата.“
Не взех решение. Не си обещах нищо. Просто го записах.
На сутринта обаче не преведох парите към банката. За първи път от деветдесет и шест месеца.
Приложението беше отворено. Сумата — въведена. Пръстът ми стоеше над бутона „Потвърди“. Гледах екрана около петнайсет секунди. После затворих приложението, прибрах телефона в джоба си и тръгнах за работа.
Три дни по-късно на телефона му пристигна съобщение. Той беше под душа, а апаратът лежеше на кухненската маса до чашата ми. Екранът светна: „Уважаеми клиент, по вашия кредитен договор е отчетено просрочено задължение…“
Прочетох текста и извърнах лице към прозореца. Светослав излезе от банята мокър, само с хавлия около кръста, грабна телефона и пробяга с очи по съобщението. Намръщи се, но не каза нищо. Очевидно реши, че е някаква техническа грешка.
Мина още една седмица. Съвсем обикновена. Закуски, работа, вечери. Той си купуваше пушена скумрия по осем лева и четирийсет стотинки бройката. Аз варях елда с лук. Седяхме един до друг, на една и съща маса. Той разрязваше рибата, отделяше златистата ѝ кожа, а миризмата изпълваше цялата кухня. В моята чиния имаше елда. Без масло — маслото беше поскъпнало, а двеста лева не се разтягат.
После дойде историята с шампоана.
Купих си шампоан за пет лева и шейсет стотинки. Най-обикновен, от аптеката. Не беше вносен, не беше модерен — просто единственият, от който кожата на главата ми не започваше да сърби и пърхотът не се сипеше по раменете ми. Бях пробвала евтини варианти. Три различни марки. От всички ми се искаше да си разкъсам скалпа с нокти.
Светослав намери касовата бележка в плика от магазина. Не в портмонето ми — в плика. Той ровеше в пликовете ми. Правеше го от осем години.
— Пет и шейсет за шампоан? — държеше бележката с два пръста, сякаш беше нещо мръсно. — Ти нормална ли си? Има по лев и осемдесет. Цели рафтове са пълни с такива.
— От тях получавам раздразнение. Казвала съм ти.
— Глупости. Ще свикнеш. Всички свикват.
