Без да кажа дума, отидох до чекмеджето, където държах квитанциите. Разрових ги и извадих точно тази, която ми трябваше. Поставих я до неговата бележка.
Осемдесет и два лева. Гориво. Пълен резервоар.
— Това пък какво е? — попита Светослав.
— Бележката ти от бензиностанцията. От онзи ден.
— И какво от това? Аз ходя на работа!
— Работата ти е на седем километра оттук. С пълен резервоар се минават над шестстотин километра — това са почти три седмици. А ти зареждаш всяка седмица. Четири пъти месечно. Значи колата не я караш само до работа. Ходиш до язовира, при Данаил, на риба. Осемдесет и два лева по четири прави триста двайсет и осем лева на месец. Само за бензин. А за мен шампоан от пет и шейсет е престъпление.
Лицето му пламна. Не беше от срам — при Светослав срамът изглеждаше иначе, тогава той свеждаше очи и започваше да мълчи. Сега ме гледаше право в лицето, а червенината се надигаше от врата нагоре, докато стигна челото. На слепоочието му една жилка заигра.
— Аз ги изкарвам тези пари! — гласът му се извиси. — Имам право да ги харча!
— Ти получаваш хиляда и седемстотин лева. Аз — седемстотин и шейсет. От моите седемстотин и шейсет, четиристотин и шейсет отиват за твоя кредит. Остават ми триста. Ти ми даваш двеста „за семейството“. Сто заделям за лекарствата на мама. За мен не остава нищо. Нула, Светослав. Нула лева. Осем години поред.
Той излезе и тресна вратата така, че от етажерката в коридора падна рамката със снимката. Стъклото се напука, но не се разпиля. Сватбената ни снимка. 1998-а. Аз съм на двайсет и четири, той — на двайсет и шест. Усмихнати сме и двамата. Още нищо не знаем.
Вдигнах рамката от пода и я върнах на мястото ѝ. Пукнатината беше минала точно между нас — той отляво, аз отдясно.
После се прибрах в кухнята и отворих зелената тетрадка.
„Февруари. Шампоан — 5,60 лв. Гориво С. — 82 лв. Разлика: почти петнайсет пъти. Скандалът — за моите 5,60.“
Стисках химикалката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Почеркът ми обаче остана прав и спокоен. Трийсет години трудов стаж си казваха думата.
Вечерта се обади дъщеря ми. Йоана живееше във Варна и работеше като интериорен дизайнер. Двайсет и шест годишна, под наем, със собствена заплата.
— Мамо, защо звучиш така?
— Уморена съм. Много работа имах днес.
— Пак ли татко? Пак ли за пари?
Наместих очилата си. Стъклата бяха чисти, но навикът беше останал в пръстите ми — щом се изнервех, все побутвах рамката нагоре по носа.
— Не, не. Всичко е наред.
— Мамо. Чувам те.
Тя винаги чуваше. Още като ученичка забелязваше как майка ѝ сама си подстригва косата над мивката, докато баща ѝ през две седмици се прибира с нова кутия блесни.
— Ще говорим друг път — казах и затворих.
Петъчната баня Светослав не пропускаше никога. Четирима мъже — той, Данаил, Стоян и Радослав. Пара, шишчета, бира, разговори за риба, лодки и мотори.
На всеки два-три месеца компанията се събираше у нас. В двора, под беседката. Месото цвърчеше на скарата, краставиците бяха от градината. Имаше и дървено джакузи — кедрово, за хиляда и двеста лева, сложено преди три години. Пак на кредит. Пак изплащано от мен.
Месото за шишчетата Светослав купуваше лично. За това не стискаше пари — три килограма свински врат, кило и половина телешко, марината, сосове, питки. По сто-сто и двайсет лева заминаваха за една такава вечер. А аз изнасях нарязаните зеленчуци и хляба. Не защото ми се искаше — сутринта ми беше наредил: „Направи масата като хората. Да не се излагам пред мъжете.“
Пред мъжете било неудобно. А пред жена, която живее с двеста лева на месец, явно не беше.
Наредих чиниите. Стоян — едър, мълчалив човек — само кимна. Данаил, най-младият от четиримата, промърмори: „Благодаря, лельо Елице.“ Радослав си наля бира и не каза нищо.
Светослав дъвчеше месо, отпуснат назад на стола. Сит, доволен, разплул се от спокойствие. Беше разкопчал горното копче на ризата си. На китката му проблеснаха тежките „Касио“ — четиристотин и четирийсет лева. Подарък за самия него за миналия рожден ден. Ако се сметнеше от чий джоб бяха излезли, подаръкът всъщност беше от мен.
— Знаете ли моята колко е икономична? — бодна той с вилицата във въздуха към къщата, сякаш аз бях зад стената. А аз стоях на три метра от тях, с празен поднос в ръце. — Двеста лева на месец ѝ стигат. И нищо ѝ няма, оправя се! Ех, на всеки такова жениче да му се падне.
Данаил се изсмя несигурно. Стоян заби поглед в чинията си. Радослав отпи от бирата и се загледа някъде встрани.
— Не, сериозно ви казвам — Светослав вече се беше развихрил. — Обяснявам ѝ аз: човек трябва да се простира според чергата си. Икономията е като риболова — трябва да умееш да чакаш. А тя ми мъкне шампоан за почти шест лева. Прахосница!
Засмя се. Сам. Другите мълчаха.
Стоях с подноса в ръце. Краката ми натежаха, сякаш някой беше налял олово в обувките ми. Гърлото ми се стегна. Осем години бях преглъщала всичко това. Деветдесет и шест пъти бях вземала парите за масата и бях казвала „благодаря“.
Оставих подноса на края на масата — бавно и внимателно.
