— Светослав — казах аз почти тихо, но думата сякаш спря въздуха над масата. И четиримата застинаха. — Щом ще смяташ пред всички, нека и аз посмятам. Колко даде за рибарските си такъми само през последната година?
Той престана да дъвче. Парчето месо остана на вилицата му някъде между чинията и устата.
— Какво общо има това…
— Две хиляди осемстотин и четиридесет лева. Въдицата — седемстотин и шейсет. Макарата — петстотин и четирийсет. Влакна, воблери, блесни и още куп дреболии — четиристотин и шейсет за годината. И отделно горивото за риболовите. Девет ходения за сезона. Още хиляда двеста и осемдесет лева за път и бензин.
Гласът ми не трепна. Говорех така, както в офиса сутрин изчитам разходите по пера — сухо, ясно, без излишни думи.
— Общо четири хиляди сто и двайсет лева за хоби за една година. А за същата тази година на мен ми даде две хиляди и четиристотин. За храна, лекарства, препарати, всичко за къщата. За въдиците си си похарчил почти двойно повече, отколкото за жена си. И след всичко това аз съм прахосница?
Мълчанието падна върху масата като тежък капак.
Стоян бавно остави чашата си. Данаил се покашля и смутено потърка тила си. Радослав се вторачи в оградата с такова усърдие, сякаш за пръв път в живота си виждаше дъски.
— Ти защо пред хората? — изсъска Светослав през зъби. Под кожата на челюстите му се размърдаха жилите, твърди като камъчета. — Съвсем ли…
— А ти защо пред хората? Когато ме нарече прахосница, тогава беше редно?
Той се изправи. Не рязко — бавно, почти премерено. Столът изскърца по плочките, когато го отмести. После влезе в къщата. Вратата се затвори тихо, плътно, без трясък. И точно това беше най-лошото. При Светослав тихо затворената врата означаваше мълчание. Три дни, седмица — колкото той решеше. Наказание без думи.
Мъжете започнаха да се разотиват след около петнайсет минути. Данаил измърмори едно „довиждане“ и пръв излезе. Радослав само кимна и го последва. Стоян обаче се задържа до портата. Постоя, премести тежестта си от крак на крак. После безмълвно протегна ръка. Стиснах я. Дланта му беше топла, грапава и силна.
Не каза нищо. И нямаше нужда.
Върнах се в беседката. Прибрах чиниите, наредих ги в легена, изхвърлих боклука. Вечерта беше мека и топла, миришеше на жар и на копър от лехите. От съседите се чуваше радио — тиха музика без думи. Най-обикновена лятна вечер.
А вътре в мен беше настъпила такава тишина, сякаш някой най-сетне беше изключил бученето, което осем години не бе спирало.
Седнах сама на пейката в беседката. Поставих ръце върху коленете си. Очаквах да затреперят. Не трепереха. Просто лежаха спокойно — сухи, уморени, ръце на счетоводител. Свикнали да държат химикал и да смятат. Е, бяха сметнали докрай.
Мълчанието продължи две седмици.
Светослав се движеше из апартамента като човек, с когото случайно делим едно жилище. Закусваше, когато аз вече се приготвях за работа. Вечеряше в гаража — беше си занесъл там електрическа кана и микровълнова. Разговорите ни се сведоха до бележки, залепени на хладилника с магнит „На най-добрия рибар“: „Обади се на домоуправителя за водомера“, „Прахът за пране свършва“.
Отговарях на същите листчета: „Обадих се, ще дойдат в сряда“, „Прахът е 7 лв. От кои 200 да ги взема?“
Последната бележка той смачка и хвърли в кофата. Прахът купи сам. За пръв път от осем години.
Аз пък всяка вечер отварях тетрадката. Колоните растяха. Неговите харчове — вляво, с големи числа, широка и тежка графа. Моите — вдясно, дребни суми, тънко ручейче. Два различни свята. Един до друг, но не заедно.
Крайната сметка написах на последната страница. Оградих я с двойна рамка с червен химикал.
За осем години по неговите кредити бях превела трийсет и пет хиляди и двеста лева. Четири години от моята заплата. Пари, потънали в лодката му, в мотора и в онази дървена купелна бъчва, в която се пареше с приятелите си.
А за същите тези осем години той ми беше давал деветнайсет хиляди и двеста лева. Двеста лева, умножени по деветдесет и шест месеца. За живот, за храна, за всичко.
Бях платила за него почти два пъти повече, отколкото той беше отделил за моето съществуване.
И тогава направих онова, към което вървях от три месеца. А може би — през всичките осем години.
Спрях да плащам кредитите му. И двата. Напълно.
Отворих банковото приложение. Познатата сума стоеше на екрана — четиристотин и шейсет лева. Пръстът ми увисна над дисплея. Натиснах „Отказ“. Изтрих автоматичното плащане. Затворих приложението.
Първата седмица не се случи нищо. През втората му пристигна съобщение — изтри го, без дори да го отвори. На третата седмица му звъннаха. Той прекъсна разговора, убеден, че е реклама. На четвъртата се обадиха пак. После още веднъж. И още.
Онзи разговор го застигна в коридора. Аз стоях в кухнята и белех картофи. Ножът сваляше кората на равни ленти. Между нас имаше стена, но всяка негова дума стигаше до мен.
— Да, слушам. Какво задължение? Хиляда и осемдесет лева? Това е грешка. Жена ми плаща… Тоест… Не, почакайте…
Последва дълга пауза. Чух как ръката му бавно се отпусна с телефона.
После влезе в кухнята. Лицето му беше побеляло.
