Не беше почервеняло от гняв. Беше бяло, като лист хартия.
— Не си плащала? — попита той с равен, почти беззвучен глас.
— Не.
— От кога?
— От три месеца.
Светослав се отпусна върху табуретката. Дървото изскърца дълго и тъжно, сякаш и то беше уморено да крепи чужда тежест.
— Ще начислят глоби. Лихви за просрочие. Нали разбираш?
— Разбирам прекрасно. Счетоводител съм. Нула цяло и една десета процента на ден върху просрочената сума.
Той ме гледаше така, сякаш пред него стоеше непозната жена. Не съпругата му, която осем години без дума беше превеждала пари вместо него. Някаква чужда.
— Защо? — изрече най-сетне.
Отворих чекмеджето на масата. Извадих зелената тетрадка и я сложих пред него.
— Разгърни я.
Той започна да прелиства бавно. Лист след лист. Колони, дати, суми. Почеркът ми — ситен, подреден, без нито една поправка. Тридесет години стаж не се губят. Ръката ми не беше трепнала нито веднъж.
— Последната страница — казах.
Светослав обърна натам. В рамка бяха записани две числа.
35 200.
19 200.
— Първото е това, което съм платила вместо теб — обясних спокойно. — Второто е онова, което ти ми отпусна за живот. За същите осем години.
Той не каза нищо. Върна се назад, запрелиства отново, сякаш някъде между редовете щеше да открие грешка. Не откри.
— Ти ми каза: „Живей с двеста лева.“ И аз живях. Варях супа от пилешки шийки. Подстригвах се сама, над мивката. Купувах си чорапогащник веднъж на половин година. Четири години ходих с едни и същи обувки. А ти през това време си взимаше въдици, макари, киснеше в парна бъчва за хиляда и двеста лева, наливаше бензин в джипа за по триста и двайсет лева на месец и пред приятелите си ме наричаше прахосница.
Зелената тетрадка остана между нас на масата. Захабена, с прегънати ъгли, изписана от първата до последната страница.
— Оттук нататък си плащаш сам. Твоите кредити, твоите покупки, твоят живот. Като зрял мъж.
— Но те ще продадат дълга на събирачи…
— Възможно е.
— Това е семейство, Елица!
Наместих очилата си. Бавно, с онзи привичен жест, който правех по десетки пъти на ден. Дръжката се плъзна по носа ми.
— В семейство на жената не се отпуска дажба. Не се ровят касовите бележки в пазарските ѝ торби. Не се хвалиш пред приятели колко евтино ти излиза съпругата. И не купуваш въдица за седемстотин и шейсет лева, когато жена ти не може да си позволи шампоан за шест.
Той се изправи. Излезе и отиде в гаража. До нощта не се върна.
Прибрах тетрадката обратно в чекмеджето. Завъртях малкото ключе — беше от стария куфар на майка ми.
После седнах до прозореца. Навън бавно се стъмваше. Под вратата на гаража се виждаше тънка ивица светлина. Светослав говореше с някого по телефона — сигурно с майка си. Или с Данаил. Търсеше откъде да вземе пари назаем.
Аз седях и дишах. Дълбоко. Бавно. С пълни гърди. И изведнъж усетих как раменете ми сами се отпускат надолу. Осем години ги бях държала напрегнати. Всеки ден. Без дори да го забележа.
Отвън щурците свиреха. Миришеше на нагрята през деня пръст и на нещо сладко, цъфтящо — жасминът до оградата се беше разтворил. Седях сама в тихата кухня и за първи път от много време не ми се искаше нито да смятам, нито да записвам, нито да доказвам каквото и да било. Само да седя.
Минаха два месеца.
Светослав беше взел от майка ми осемстотин лева, за да покрие една просрочена вноска. На мен не ми каза. Майка ми сама се обади: „Елица, Светльо мина, помоли ме до заплата. Дадох му, нали не е чужд човек.“ Стиснах телефона толкова силно, че пръстите ми побеляха. Но замълчах. С майка ми щях да говоря отделно. По-късно.
Втория кредит той предоговори с банката. Разтегли го с още пет години. Вноската падна до двеста и четирийсет лева. Плаща си сам. Точно на датата, без закъснение. Явно обажданията от отдела за събиране на вземания са го научили на повече, отколкото моето осемгодишно мълчание.
Японската въдица стои в гаража, прибрана в калъфа си, недокосната. За тези два месеца той нито веднъж не отиде за риба. Горивото е скъпо, а свободни пари вече няма. Банята я намали до два пъти месечно. Бира купува по една бутилка, не с каса.
Живеем в един и същи апартамент. Говорим малко, само когато трябва. Бележките по хладилника още са там, но сега и той смята. Вчера го видях в магазина — стоеше пред хляба и избираше между две самуни. Белият беше осемдесет и четири стотинки, сивият — седемдесет и две. Взе сивия.
Не знам дали стана по-добре. По-тихо — със сигурност. По-спокойно — може би. Но топлина няма. И нормален разговор също няма. Той е убеден, че съм го предала. Аз пък мисля, че осем години той предаваше мен — с всяка банкнота, с всяка проверена касова бележка, с всяко произнесено „прахосница“.
Колежката ми Милена каза на работа:
— Правилно си направила, Елица. Нека усети на собствен гръб какво е да избираш между хляб за седемдесет и две стотинки и хляб за осемдесет и четири.
Сестра ми Калина се обади, чу какво е станало и само въздъхна:
— Е, ти направо прекали. Събирачи на дългове — това вече е крайност. Не можеше ли просто да седнете и да поговорите като нормални хора? Така разбиваш семейство.
А аз не знам. Честно — не знам.
