— Майка ми каза, че жилището ѝ е харесало. Утре отиваме да го видим, а ти поемаш половината. Така е честно — подхвърли Симеон към жена си с онази небрежност, с която човек хвърля смачкана хартийка към коша. Без да улучи. И без дори да погледне.
Ива стоеше до печката и разбъркваше кашата. Лъжицата в ръката ѝ забави движение, но Симеон не забеляза нищо — вече беше забил очи в телефона си.
— Колко струва апартаментът? — попита тя с равен глас.
— Сто и шестдесет хиляди лева. Делим ги поравно — по осемдесет хиляди. Майка ми дава спестяванията си, а ние доплащаме останалото.
Ива изключи котлона. Бавно. Много бавно. Ако го направеше рязко, ръцете ѝ щяха да издадат всичко, което кипеше вътре в нея.
Осемдесет хиляди лева.
Точно толкова беше превела преди три седмици. Само че не за апартамент на свекърва си. Не и за нещо подобно.
Надежда Мартинова — майката на Симеон — се беше обадила в онази неделя, когато Ива беше под душа. Тя сякаш имаше особено умение да звъни в най-неподходящия момент. Или го избираше нарочно. Симеон говори с нея близо четирийсет минути, а през вратата до Ива долитаха откъслечни фрази: „разбира се, мамо“, „ще го измислим, мамо“, „Ива ще разбере“.
Ива ще разбере.
Това изречение живееше в брака им вече шест години — като стар пирон, забит в стената. Никой не го вади, но всички знаят, че е там.
Надежда Мартинова не харесваше снаха си. Не го заявяваше открито, но и не се стараеше особено да го прикрие. Просто се държеше така, сякаш Ива не съществува. На семейни вечери говореше само със сина си, молеше него да ѝ подаде солта, през него питаше как вървят нещата. Ива седеше до тях и се чувстваше като мебел — красива, скъпа, но напълно излишна.
Симеон не виждаше това. Или се преструваше, че не го вижда. Ива отдавна беше спряла да различава къде свършва неговата слепота и къде започва удобството му.
На следващата сутрин тя тръгна за работа по-рано от обикновено. Излезе от метрото на площад „Независимост“ и извървя пеша една пресечка до офиса си — малка фирма, която се занимаваше с онлайн обучение. Ива водеше курсове по финансова грамотност. Иронията беше почти болезнена: да учиш хората как да управляват парите си, докато в собствения си дом не можеш да разполагаш и със стотинка, без да даваш обяснения.
Докато пиеше кафе, отвори чата с Росица — колежката си и единствения човек, на когото вярваше истински.
„Каза ми за апартамента“, написа Ива.
„И?“
„Осемдесет хиляди. Моята половина.“
Последва мълчание. После се появиха трите точки — Росица пишеше.
„Ива. Но ти вече преведе всичко.“
„Да.“
„И сега какво?“
Ива прибра телефона в чантата си. Какво сега — и самата тя не знаеше. По-точно знаеше, но още не беше готова да го изрече на глас.
Всичко с парите започна осем месеца по-рано, когато почина лелята на Ива — самотна жена от Плевен, която цял живот беше работила като фармацевт и никога не беше харчила излишно. След нея остана скромна сума — не богатство, но далеч не и дребни пари. Деветдесет хиляди лева, завещани на племенницата ѝ.
На Симеон Ива не каза. Не веднага. Смяташе да му каже — просто чакаше подходящ момент. Само че такъв все не идваше. Вместо него идваха разговорите за майка му: че ѝ било трудно сама, че имала нужда от жилище по-близо до тях, че трябвало да ѝ се помогне.
И тогава Ива взе решение.
Преди три седмици тя преведе парите. Не на свекърва си. Не и в общата им сметка. Вложи ги в малък бизнес — кафене, което старата ѝ позната Албена се готвеше да отвори. Албена търсеше съдружник; имаше наето помещение в центъра, концепция, доставчици — липсваха ѝ само средства за старт. Ива беше влязла там случайно месец по-рано, беше изпила едно кафе, беше огледала голите стени и по някаква причина бе казала:
— Ще участвам с дял.
Албена едва не се разплака.
Ива не заплака. Само преведе сумата и за първи път от много време усети, че е направила нещо свое.
„Свободна ли си довечера?“ — писа ѝ Симеон в три следобед. — „Майка ми иска да мине да обсъдим подробностите.“
Ива гледаше съобщението и си мислеше: ето го. Точно този момент отлагаше.
Надежда Мартинова се появи в седем. Влезе без да звъни — имаше ключ, който Симеон ѝ беше дал преди три години „за всеки случай“. А този „всеки случай“ настъпваше подозрително редовно — по три пъти седмично.
— Симеончо, донесох банички — обяви тя още от прага, като напълно пренебрегна Ива, която стоеше в коридора. — Има със сирене и с месо. Ти нали обичаш с месо.
— Обичам — Симеон излезе да я посрещне и прегърна майка си.
Ива се отмести, за да направи път на свекърва си. Надежда Мартинова мина покрай нея на една педя разстояние, почти я закачи с лакът, но дори не обърна глава.
На масата, докато пиеха чай, свекървата разстла разпечатки от сайт за имоти. Жилището беше в нова кооперация — двустаен апартамент, втори етаж, с „довършителни работи до ключ“.
— Сто шейсет и четири хиляди — каза Надежда Мартинова и намести очилата си. — Моите спестявания са осемдесет хиляди. Останалото е от вас.
От вас.
Ива мислено подчерта тази дума. Не „от Симеон“, не „от сина ми“. От вас — сякаш тя също участваше в решението. Макар че обикновено никой не я включваше в нищо.
— Ива, ти нямаш нищо против, нали? — обърна се Симеон към жена си.
Попита го така, както човек пита дали да купи хляб — без истински въпрос в гласа, с вече готов отговор.
Ива го погледна право в очите.
— Против какво точно?
Симеон леко се стегна. Очевидно не беше очаквал въпрос.
— Ами… против това да вложим осемдесет хиляди.
— А ние имаме ли осемдесет хиляди? — произнесе Ива съвсем спокойно.
Надежда Мартинова вдигна глава от разпечатките. За първи път тази вечер погледна снаха си внимателно — така, както човек гледа предмет, който внезапно е оживял.
Симеон отвори уста. Затвори я. После пак я отвори.
— Какво значи „имаме ли“? Нали ти получи наследство.
— Откъде знаеш? — попита тихо Ива.
И точно тук всичко стана наистина интересно. Защото Симеон се изчерви — едва забележимо, до слепоочието, там, където пулсираше тънката вена — и отмести поглед.
