А това можеше да значи само едно: някой вече му беше казал.
Ива бавно обърна лице към свекърва си.
Надежда Мартинова се беше привела над разпечатките, сякаш нищо на света не я интересуваше повече от тях.
Значи така, мина през ума на Ива. Ето как стоят нещата.
Тя се изправи, прибра чашите — без бързане, почти педантично — и ги понесе към кухнята. Зад гърба си чу как Симеон промърморва нещо на майка си. Чу и нейния отговор — кратък, твърд, без никакво колебание.
В кухнята Ива остави чашите в мивката и извади телефона си.
Отвори чата с Албена.
„Докъде стигнахме?“ — написа.
След по-малко от минута пристигна снимка. Стените на бъдещото кафене вече не бяха голи. По тях работеха. Един майстор, качен на стълба, прокарваше валяк, а след него оставаше цвят — топъл, охрен, жив.
Ива дълго гледа снимката и си помисли: ето там са парите.
И не изпита дори сянка на съжаление.
През нощта Симеон лежеше до нея и мълчеше. Но това мълчание не беше обикновено. Не беше умората на човек, който няма сили да говори. Беше друго — напрегнато, подготвено, като преди скок.
Ива не се излъга.
— Ив… — каза той в тъмното. — Трябва да поговорим.
— Утре.
— Не. Сега.
Тя дори не се обърна към него.
— Симеоне, минава полунощ.
— Не ме интересува. Откъде са тези пари от леля ти? И защо не ми каза?
Ето го. Въпросът, който беше очаквала. Дойде през нощта, когато лицата не се виждат ясно и човек уж има къде да скрие очите си. Удобен момент за него. Неудобен за нея.
— Защото наследството е мое — отвърна Ива. — Не наше. Мое.
Симеон се надигна в леглото и седна. Щракна нощната лампа — бледа, жълтеникава светлина заля стаята. Ива присви очи.
— Женени сме от шест години. Между нас не би трябвало да има тайни.
— Добре — тя отвори очи и го погледна право. — Тогава ми обясни как майка ти е разбрала за наследството преди теб.
Настъпи пауза.
Симеон прокара длан по лицето си. Този жест тя познаваше до болка. Правеше го всеки път, когато не знаеше какво да каже, но не искаше да си признае.
— Случайно е чула. Говорех по телефона с нотариуса, тя беше наблизо.
— Кога?
— Преди няколко месеца.
— И ти не ми каза.
— Мислех, че ти сама ще ми кажеш.
Ива го гледаше — човека, с когото беше вече осем години, шест от тях като негова жена. Разрошената му коса. Уморените очи. Начинът, по който седеше леко приведен — сякаш едновременно се извиняваше и я обвиняваше.
— Лягай да спиш — каза тя.
На сутринта излезе рано, преди той да се събуди.
Слезе на улицата и отиде до най-близкото кафене — не това на Албена, то още не беше отворено. Поръча си американо и седна до прозореца. Отвън минаваха малко хора: някой разхождаше куче, друг буташе количка, трети говореше по телефона, притиснал го до ухото си. Обикновено утро. Чужди животи.
Ива отвори банковото приложение.
По сметката имаше пет хиляди и четиристотин лева. Заплата, остатъци, дребни спестявания. Не осемдесет хиляди — те вече работеха. Те вече се превръщаха в охрени стени и мирис на прясна боя.
Тя писа на Росица: „Можем ли да се видим днес на обяд?“
„Какво е станало?“
„Нищо страшно. Просто трябва да помисля на глас.“
Срещнаха се в малък ресторант на „Оборище“ — Росица винаги избираше места, където човек може да говори нормално, без да шепне. Взеха обедно меню и се настаниха в ъгъла.
Росица я слушаше мълчаливо, без да я прекъсва. Това беше най-ценното ѝ качество. Умееше да слуша така, че човек сам, дума по дума, да стигне до същината.
— Разбираш ли, проблемът е… — Ива въртеше вилицата между пръстите си. — Той не е лош. Не го прави нарочно. Просто е свикнал майка му да е водещата. Майка му да решава. Майка му винаги да е права. А аз някак стоя отстрани. Наблизо, но все пак встрани.
— И ти вложи парите в кафенето — каза Росица.
— Да.
— Защото кафенето е твое.
— Да.
Росица замълча за миг, после попита:
— Той знае ли?
— Не. Още не.
— Когато разбере, ще стане скандал.
— Знам.
— Готова ли си за това?
Ива погледна през прозореца. По тротоара вървеше жена с огромен букет бели лалета. Букетът беше толкова голям, че почти скриваше лицето ѝ. Виждаха се само токчетата — уверени, отчетливи, тракащи по асфалта.
— Не знам — призна Ива. — Но вече съм направила избора си.
Надежда Мартинова се обади в три следобед. Ива беше на работа и проверяваше студентски тестове, когато телефонът ѝ завибрира. На екрана светна: „Майката на Симеон“.
Тя вдигна.
— Ивче — започна свекърва ѝ с онзи глас, от който на Ива винаги нещо се свиваше вътре. Сладък, почти мил, но прекалено гладък. Така говорят хора, които искат да получат нещо. — Тази вечер ще си бъдеш ли вкъщи?
— Ще бъда.
— Бих искала да мина. Да поговорим. Без Симеон.
Мълчание.
Без Симеон.
— Добре — каза Ива. — Елате към седем.
Затвори и остана загледана в монитора. Без Симеон — това вече беше любопитно. Надежда Мартинова никога не разговаряше с нея без присъствието на сина си. Никога не беше смятала, че има нужда.
Нещо се беше разместило.
Свекърва ѝ пристигна без сладкиш, без буркан, без пакет с „нещо домашно“. Само по себе си това беше знак. Когато Надежда Мартинова носеше храна, значеше, че всичко върви по нейния план. Когато идваше с празни ръце, разговорът нямаше да бъде обичаен.
Седнаха в кухнята. Ива пусна чайника и извади чаши. Надежда Мартинова стоеше изправена на стола, с прибрани върху масата ръце — стегната, подредена, в неизменното си тъмносиньо сако.
— Ти си умна жена — каза тя направо, без въведение.
Ива вдигна очи.
— Виждам го. Винаги съм го виждала — продължи свекърва ѝ с равен глас, лишен от топлина. — Затова ще говоря открито. Апартаментът ми е необходим. Повече не мога да живея там, където съм — съседи, асансьорът постоянно не работи, а и изобщо… Симеон иска да помогне. Ти си част от това семейство.
— Знам — отвърна Ива.
— Тогава защо мълчиш за парите?
— Не мълча — каза тя спокойно. — Просто още не съм готова да говоря за това.
