Надежда Мартинова се вгледа в нея продължително, съсредоточено. В очите ѝ нямаше гняв. По-скоро преценка. Така човек гледа някого, когото е подценявал дълго време и сега е принуден да пренареди мнението си.
— Вложила си ги някъде — каза тя.
Не прозвуча като въпрос. Беше заключение.
Ива не отвърна.
— Къде? — попита свекърва ѝ тихо.
И точно тогава Ива направи нещо, което никой от тях не би очаквал. Не започна да отрича. Не се измъкна. Не се престори, че не разбира. Стана, взе телефона си и намери снимката, която Албена ѝ беше изпратила — стените на бъдещото кафене, топлият охрен цвят, майсторът, стъпил на стълба.
После постави телефона на масата пред Надежда Мартинова.
Свекърва ѝ погледна екрана. След миг вдигна очи към Ива.
— Какво е това?
— Мое е — отговори Ива просто. — Моят проект. С моите пари.
Няколко секунди двете мълчаха и се гледаха. За първи път — съвсем направо. Без Симеон между тях. Без сладки приказки, без баници, без разпечатани обяви за апартаменти.
Надежда Мартинова бавно отдръпна ръцете си от масата. Нещо в лицето ѝ леко се промени, но Ива не успя да разбере какво точно.
— Симеон не знае — отново не попита, а произнесе свекърва ѝ.
— Не.
— Ще разбере.
— Да.
Електрическата кана щракна. Ива стана, наля вряла вода и постави чашата пред нея. Надежда Мартинова не помръдна.
— Даваш ли си сметка какво ще последва? — попита тя.
— Давам си — Ива седна обратно и обхвана своята чаша с две ръце. — Надежда Мартинова, вие искахте да говорим без Симеон. Е, поговорихме.
Свекърва ѝ още няколко секунди не откъсваше поглед от нея. После — за първи път от шест години — се усмихна накриво. Не злорадо. Почти с уважение.
— Значи така — каза тя и взе чашата.
Ива не разбра какво точно означаваше това. Но нещо ѝ подсказа, че вечерта далеч не е приключила.
Симеон се прибра малко след осем и половина.
Дотогава Надежда Мартинова вече си беше тръгнала. Без сцени, без дълги обяснения. Само беше облякла палтото си в антрето и бе казала: „Ще помисля.“ За какво точно възнамерява да мисли, не уточни. Ива не попита.
Когато ключалката изщрака и мъжът ѝ влезе в коридора, тя седеше в креслото с книга в ръце. Не беше прочела нито ред от поне четиридесет минути. Просто я държеше.
— Майка ми идвала ли е? — попита Симеон, щом видя двете чаши на масата.
— Идва.
— За какво говорихте?
— За различни неща.
Той си събу обувките, закачи якето си и отиде в кухнята. Ива чуваше как отваря хладилника, после го затваря, как слага нещо на котлона. Обичайни шумове. Обикновена вечер — поне отвън. Вътре в нея обаче нямаше нищо обикновено.
След десетина минути Симеон се върна с чиния в ръка и седна срещу нея.
— Ива — започна той. — Трябва да решим въпроса с апартамента. Майка ми чака.
— Знам.
— Тогава ми кажи направо: има ли ги парите?
Тя затвори книгата. Остави я върху облегалката на креслото и погледна съпруга си — умореното му лице, начина, по който стискаше вилицата, погледа му, в който се смесваха раздразнение и надежда. За шест години се беше научила да разчита тази смесица безпогрешно.
— Пари няма — каза тя.
Симеон остави вилицата.
— Как така няма?
— Вложих ги. Преди три седмици.
Настъпи тишина. Истинска тишина — без телевизор, без фонов шум, без случайни звуци откъм улицата.
— Къде? — успя да произнесе той най-накрая.
— В кафене. Станах съдружник на Албена — ти не я познаваш. Тя отваря място в района на Чисти пруди. Аз съм партньор.
Симеон я гледаше така, сякаш тя беше проговорила на непознат език. Очевидно бе очаквал друго — объркване, оправдания, може би сълзи. Но не и този спокоен, равен тон.
— Ти си вложила нашите пари…
— Моите — поправи го Ива. — Моето наследство. Не нашите.
— Ние сме женени, Ива!
— Помня.
Той се изправи. Започна да крачи из стаята — от прозореца до вратата, после обратно. Ива го следеше с очи и си мислеше: ето сега ще започне. Сега ще каже нещо, след което всичко ще се промени. Или няма да се промени — а това щеше да бъде още по-страшно.
— Защо не ми каза? — Гласът му не звучеше ядосано. По-скоро наранено. — Осем месеца. Осем месеца си знаела и си мълчала.
— Защото ме беше страх.
Той спря.
— От какво?
Ива стана. Приближи се до прозореца и застана до него — не плътно, а на половин крачка разстояние.
— Че парите ще отидат за апартамент на майка ти. Че никой няма да ме попита. Че пак ще бъде същото — „Ива ще разбере“, „Ива няма нищо против“, „Ива може да почака“.
Симеон не каза нищо.
— Омръзна ми да чакам — добави тя тихо. — Исках да направя нещо свое. Само веднъж. Просто мое.
Той отиде в спалнята. Не тресна вратата — само я затвори. И някак това беше почти по-лошо, отколкото ако я беше блъснал.
Ива остана до прозореца. Долу светеха уличните лампи, по тротоара минаваха хора — двама с велосипеди, жена с торби, възрастен мъж с куче. Навън светът продължаваше да работи по обичайния си ред.
Тя взе телефона и написа на Албена: „Как върви на обекта?“
Албена ѝ отговори с гласово съобщение — бързо, весело, с шум от ремонт на заден план. Художникът довършвал стените, утре щели да докарат мебелите, след две седмици било откриването, всичко вървяло по план.
Ива слушаше и усещаше в себе си нещо топло и устойчиво. Не беше радост. Не точно. По-скоро увереност. Рядко усещане.
През следващите три дни двамата почти не си говореха. Симеон излизаше рано и се прибираше късно. Ива не знаеше дали причината е работата, или той нарочно избягва дома. Най-вероятно беше и едното, и другото.
На четвъртия ден ѝ се обади Надежда Мартинова.
— Намерих друг вариант — каза тя без никакво въведение. — Апартамент в района на Таганка, около сто и тридесет хиляди лева. Моите пари покриват почти цялата сума. Не звъня на Симеон. Първо на теб.
Ива спря насред коридора в офиса.
— Защо на мен?
Последва пауза. Кратка, но отчетлива.
— Защото не си тази, за която те смятах — отвърна свекърва ѝ. В гласа ѝ нямаше топлина, но вече липсваше и предишният лед. Беше нещо по средата. Нещо ново. — Кажи на Симеон. Нека сам да го види. Без теб. Без твоите пари.
— Добре — каза Ива.
— И още нещо. Това кафене… истинско ли е?
