— След две седмици отваряме.
От другата страна отново настъпи мълчание.
— После ми прати адреса — каза Надежда Мартинова и прекъсна разговора.
Ива остана в коридора, вперила поглед в екрана на телефона. За шест години свекърва ѝ нито веднъж не беше поискала от нея адрес за каквото и да било.
Същата вечер тя разказа на Симеон за жилището на Таганка. Каза му го съвсем спокойно — без обяснения, без укор, без да натъртва на думите. Той я изслуша, кимна и попита само:
— Майка ми сама ли го е намерила?
— Сама.
Симеон пак кимна. Замълча за кратко. После, неочаквано, без да я поглежда, а втренчен в масата, каза:
— Не съм разбирал, че така си го преживявала. Това с „Ива ще разбере“.
— Знам, че не си разбирал.
— Това не ме оправдава, нали?
— Не — отвърна тя тихо. — Не те оправдава. Но е факт.
Тогава той вдигна очи към нея. За първи път от много дни я погледна истински, не бегло, не през рамото, не сякаш между другото.
— Покажи ми кафенето.
Ива се забави само миг, преди да отговори.
— Откриването е след две седмици. Ела тогава.
Кафенето отвори в петък.
Албена сновеше между масите с обичайната си ленена престилка, баристата приемаше и изпълняваше първите поръчки, а в единия ъгъл звучеше виолончело — жива музика, тиха, ненатрапчива, почти като дъх. Стените, боядисани в онзи охрен цвят от снимката, на живо изглеждаха още по-топли. Ива прекрачи прага и спря. Ето го. Беше станало. Наистина беше станало.
Симеон дойде. Тя не беше сигурна, че ще се появи, но той пристигна към седем вечерта — леко объркан, с бутилка вино „за откриването“. Огледа помещението, после отиде при Албена и се запозна с нея. Дълго разглежда стените, сякаш се опитваше да свикне с мисълта, че всичко това е част от живота на жена му.
— Хубаво е — каза най-сетне.
Само толкова. Без продължение, без голяма реч. Но в тази кратка дума Ива чу повече, отколкото той вероятно беше вложил.
Надежда Мартинова се появи в седем и половина. Разбира се, без да предупреди. Влезе, огледа мястото, поръча си капучино от бара и седна на маса до прозореца. Сама. Пиеше кафето си и гледаше навън.
Ива се приближи и седна срещу нея.
Известно време нито една от двете не каза нищо. Отвън минаваха коли, хората бързаха по тротоара — обикновен градски вечерен шум.
— Не е лошо — произнесе накрая Надежда Мартинова, без да обръща глава.
— Благодаря.
— Не те хваля. Просто отбелязвам.
— Знам.
Свекърва ѝ се обърна към нея. Погледът ѝ беше същият като онзи ден в кухнята — преценяващ, остър, внимателен. Само че сега в него имаше и нещо друго. Ива не го разпозна веднага. После разбра: любопитство. Истинско любопитство, не враждебно.
— Отдавна ли го мислеше? — попита Надежда Мартинова.
— Не. Влязох случайно, видях мястото и реших.
— Просто така?
— Просто така.
Свекървата замълча и отпи от кафето си.
— Симеон прилича на баща си — каза внезапно. — И той нищо не забелязваше, докато не му го кажеш в очите. Понякога човек трябва да говори направо.
Това не прозвуча като съвет. Не беше и извинение. По-скоро наблюдение, оставено между тях като монета върху масата: вземи го, ако искаш, или го остави.
Ива го прие.
— Ще говоря направо — каза тя.
Надежда Мартинова кимна. После стана и закопча палтото си.
— Апартамента на Таганка го вземам. С мои пари. Сама. Кажи на Симеон.
— Ще му кажа.
Тя си тръгна. Ива я проследи с поглед — изправен гръб, сигурна крачка, тъмносиньо сако, което се изгуби сред хората край входа. Труден човек. Много труден. Но може би не чак толкова непробиваема, колкото изглеждаше.
Симеон се приближи и седна на мястото на майка си.
— За какво говорихте?
— За жилището. Ще вземе това на Таганка. Сама, без нас.
Той помълча.
— Разбра ли се с нея?
— Поговорихме — поправи го Ива.
Симеон кимна. Взе чашата ѝ и отпи от кафето, без да пита — както правеше някога, в други времена, когато между тях още не се беше натрупала тази тежка тишина. Ива го погледна и си помисли, че може би не всичко е загубено. Може би от това щеше да излезе нещо. Не същото като преди, а друго. Дали по-добро или по-лошо — още не знаеше. Но със сигурност друго.
Навън светнаха първите улични лампи. Албена се смееше до бара. Виолончелото свиреше бавно, спокойно парче.
Ива си взе обратно чашата и допи кафето.
Мина месец.
Надежда Мартинова се нанесе в апартамента на Таганка в началото на май. Без финансовата помощ на Симеон — по-точно, той участва в преместването, носи кашони, сглобява мебели, подрежда дреболии, но парите бяха нейни. Само нейни. Ива забеляза, че свекърва ѝ се държи някак различно. Не по-меко — това не ѝ беше присъщо. Но по-равно. Без онези остри ръбове, които преди се усещаха във всяка дума.
Не станаха приятелки. Да се каже такова нещо би било лъжа.
Но един ден Надежда Мартинова се обади и попита дали може да мине през кафенето в събота — просто да изпие едно кафе. Ива каза, че може, разбира се. А когато свекърва ѝ дойде и седна на същата маса до прозореца, Ива ѝ донесе капучино, без да пита. Вече знаеше какво избира.
Надежда Мартинова хвана чашата и кимна. Не каза нищо.
Но кимна.
Със Симеон беше по-сложно.
Двамата започнаха да разговарят. Истински, не както преди, когато думите им се разминаваха и всяка реплика падаше някъде встрани. Една вечер той я попита защо толкова дълго е мълчала. Ива му отговори честно: защото не е била сигурна, че той ще я чуе. Той замълча, а после призна, че вероятно е била права — и че не му е приятно да го осъзнае.
Това струваше повече от всяко извинение.
Те все още се учеха да различават кое е негово, кое е нейно и кое е общо. Разговорът беше дълъг, без лесни отговори и без бързи решения. Но вече беше започнал. Вървеше. А това беше най-важното.
Кафенето работеше.
Сутрин Ива понякога минаваше оттам преди работа — не като собственичка, а просто така. Вземаше си еспресо, сядаше до прозореца и наблюдаваше как улицата се събужда. Албена тичаше напред-назад, баристата я поздравяваше по име, а някои от редовните клиенти вече си имаха любими места.
Живо място. Истинско.
Една сутрин, докато седеше с чашата кафе пред себе си, Ива изведнъж осъзна, че не съжалява. Нито за един превод, нито за един разговор, нито за нито една тежка нощ през този месец. Всичко, което се беше случило, беше станало както трябва. Не лесно. Но правилно.
Отвъд прозореца градът продължаваше да тече — шумен, бърз, безразличен към чуждите истории.
Ива допи кафето си и излезе.
