— Лилия, отпих от твоя бульон… Пак е някаква безсолна помия! Солта ли пестиш, или мен?
Връзката с ключове издрънча в стъклената купичка толкова рязко, че капакът на тенджерата под лакътя на Лилия Каменара подскочи. Тъкмо обираше пяната от супата, а в лъжицата потрепваше тънко кръгче мазнина. В кухнята миришеше на копър, пиле и лук, леко загорял по краищата.
Димитър Мартинов стоеше в антрето още с якето на гърба си и вече говореше с онзи тон, с който човек не се обръща към жена си, а към сервитьорка, объркала поръчката.
— Майка ми от една кокоша гърбина правеше такъв бульон, че съседите щракаха с лъжици от завист. А при теб е вода и пак вода.
Лилия избърса пръстите си в престилката. Старата престилка, по която сините цветчета почти бяха избелели.
— Сядай да ядеш. Ще изстине.
Така минаваха трийсет години. Седни. Не вдигай шум. Яж. Ще го претопля. Сега ще досоля. Утре ще го направя другояче. В началото си казваш, че човекът просто е рязък по характер. После разбираш, че това вече не е характер, а навик — да повишава глас.
Лъжицата в тенджерата
Димитър влезе в кухнята, отпусна се тежко на табуретката и свали шапката си. Дървото изскърца. Той винаги сядаше така, сякаш влиза в кабинет, а не в кухня, където мушамата по ръбовете отдавна беше побеляла от старост.
— Къде е хлябът?
— В плика вдясно.
— Не този. Ръженият.
— Ръженият свърши сутринта.
Той дори не си направи труда да вдигне глава.
— А да купиш не можа ли?
Лилия постави пред него чинията. Бяла, с тънък златист кант. От някогашния сервиз. Отдавна от него бяха останали само три чинии и захарница с отчупено ръбче, но Лилия въпреки това слагаше именно тях.
Димитър гребна от супата, лицето му се сбърчи с една-единствена гънка между веждите и той бутна чинията настрани.
— Ето за това говоря. Помия. Нито вкус, нито цвят. С какво си я варила — с мисъл?
Обичаше подобни подмятания. Сам си се смееше. А ако Лилия замълчеше, после се и засягаше:
— Нали не съм ти чужд човек, че да седиш срещу мен с такава кисела физиономия.
Лилия седна. Не посегна към храната. Гледаше трохата хляб върху мушамата. Навън хлопна врата на кола, по стълбището някой удари кофа. Напълно обикновена вечер.
Само че този път нещо я прободе в гърдите по-остро от друг път.
— Поне веднъж, Лилия, можеше да направиш нещо като хората. Мъжът се прибира от работа и го чака нормална вечеря, а не това недоразумение. Синята риза пак си я изгладила зле. На яката има чупка. И супата…
Той завъртя лъжицата в чинията.
— Пак е безсолна помия.
Думите паднаха върху масата като мокър парцал.
Изведнъж Лилия си спомни миналата сряда. И по-миналата. И януари, когато той се мръщеше на кюфтетата. И предишното лято, когато пред Габриела Атанасова от площадката беше казал: „Краставиците на Лилия са такива, сякаш са ги солили от мъка.“ Тогава Габриела се засмя неловко, а Лилия после до полунощ пренарежда бурканите.
Димитър вече ядеше хляб с горчица.
— За утре ми приготви кутия за работа. И да е свястна. С месо. Не от тази твоя диета за врабчета. Чуваш ли ме?
Тя го чуваше. Прекалено добре.
Ако сега станеше за солта, утре щеше да бъде ризата. Вдругиден — подът. После гласът ѝ, походката ѝ, годините ѝ, всичко наред. Не супата му пречеше.
Червеното пакетче
Шкафчето над печката се отвори трудно. Димитър дори не погледна натам. Беше сигурен, че тя е тръгнала за солницата. Лилия напипа хартиено пакетче с червен пипер. Беше топло от кухнята, червено, леко скъсано от едната страна.
— Само не сипвай много.
