— Че ти мярка не знаеш — измърмори Димитър Мартинов. — И хляб донеси.
Лилия Каменара се върна без бързане, застана до масата и с внимателно движение изсипа цялото пакетче в чинията му, като започна от самия ѝ ръб. Червеният прах първо се настани като гладко островче, после се разля по бульона, завъртя се на тънки струйки и супата доби цвета на болнав залез.
Димитър не вдигна глава веднага. Най-напред погледът му попадна върху ръката ѝ. После — върху чинията.
— Ти какво правиш?
Лилия остави празното пакетче на масата. Приглади го с пръст, сякаш беше важно да няма гънки.
— Яж, Димитърчо. Само гледай да не се оцапаш.
Той се дръпна назад, все едно го бяха ударили.
— Ти нормална ли си?!
— Нали сам каза, че е помия. Поправих я.
Димитър скочи толкова рязко, че табуретката се блъсна в хладилника. На вратичката потрепери старият сувенир с морски пейзаж.
— На кого си притрябвала такава стара истеричка? Разхищаваш храна, правиш се на много умна! Аз цял ден се трепя, прибирам се вкъщи, а тук — представление!
Гласът му се надигаше с познатата тежест, с онзи натиск, който той умееше да пуска като валяк. Обикновено на тази вълна Лилия се свиваше. Очите — в масата. Гласът — едва през носа.
Но този път не стана така.
Тя свали престилката, преметна я върху облегалката на стола и излезе в коридора.
— Къде тръгна? Аз на теб говоря!
— Чувам те.
В килера, на най-горния рафт, стоеше спортният му сак. Черен, с олющен цип. Димитър го взимаше, когато ходеше на баня или при майка си на двора, щом тя започнеше да звъни и да се оплаква, че кранът капе или че захарта е свършила. Лилия свали сака, хвърли го на пода и отвори гардероба.
Бельо. Чорапи. Пуловер. Папка с карта за достъп.
Нека.
Димитър се появи в коридора и още не можеше да повярва на очите си.
— Ти театър ли ми разиграваш?
Без да го поглежда, Лилия взе телефона, отвори приложението за такси и продиктува адреса на свекърва си. Знаеше го наизуст. За трийсет години човек научава такива неща.
— Откажи го веднага.
— Няма.
— Ти мене ли гониш от къщи?
Това вече го жегна истински. Не пиперът. Не сакът. Думата „гониш“.
Лилия вдигна очи към него.
— От моя дом. Към дома на майка ти. Там ще ти е по-наварено.
Жилището беше нейно. Останало от баща ѝ, после прехвърлено с дарение на нейно име. Някога Димитър само беше свил рамене: „Твое си е, твое, мен какво ме засяга.“ Само че да живее в него му беше доста удобно.
До вратата висеше дървена закачалка за ключове. От години си имаха навик — ключовете там, чипът за входа там. Лилия свали неговия комплект от кукичката и го пъхна в джоба на жилетката си.
Той видя това.
И млъкна.
Едва тогава разбра.
Сакът до прага
— Ти съвсем ли… Навън е нощ. Никъде няма да ходя.
— Ще отидеш.
— А ако не отида?
— Тогава ще изляза аз и ще заключа. А ти ще обясняваш на съседите защо крещиш в чужд апартамент.
Той направи още един опит:
— Обидила се била. Представи си само. Казал съм нещо за супата. Мъжът носи пари в къщата, а тя номера върти.
Лилия закопча сака.
— Парите не ти дават право да се държиш като простак на моята маса.
— На твоята?!
— На моята.
Телефонът изписука. Колата беше пристигнала.
Димитър се засуети. Тръгна към кухнята, после към вратата, после пак се върна и я посочи с пръст.
— Утре сама ще допълзиш. Ще кажеш: „Димитре, върни се.“ Кой ще ти оправи крана? Кой ще плаща продуктите? Кой ще покрива сметките?
— Сметките ще ги изкарам с шиене. Не ми е за първи път. А крана Александър Живков от петия етаж ще го поправи за един буркан сладко.
Той дори остана с полуотворена уста.
