Не от думите му. А защото срещу всяка негова заплаха тя имаше готов отговор.
— Ти си неблагодарна — изсъска той.
— Възможно е.
Лилия Каменара му подаде сака. Димитър Мартинов не протегна ръка.
Тогава тя просто отвори входната врата и остави багажа на площадката.
От съседния апартамент се чу щракване на брава. Габриела Атанасова подаде глава, облечена в домашна жилетка с котки, а в ръката си стискаше торба с боклук.
— Всичко наред ли е? — прошепна тя.
Лилия кимна.
— Наред е, Габи. Таксито на Димитър дойде.
Габриела премести поглед от него към сака, после към Лилия.
— А… ясно.
Димитър най-после грабна чантата, дооблече якето си и тръгна към асансьора, като продължи да мърмори през рамо. Нещо за неблагодарност. Нещо за годините му. Нещо за това как бил издържал всички. Асансьорът се забави. Той стоеше пред вратите — зачервен, смешен и някак жалък с онзи пътнически сак в ръка.
Лилия изчака металните врати да се затворят след него. Едва тогава се върна в кухнята.
Тишина.
Значи така изглеждало.
Три позвънявания едно след друго
Десет минути по-късно телефонът звънна. Беше свекърва ѝ.
Лилия погледна екрана. „Красимира Филипова“. Името стоеше там не като човек, а като проверка, като комисия, дошла да търси вина.
Тя вдигна.
— Ти какво си позволяваш?! — изригна гласът отсреща. — Димитър пристигна при мен като опозорен! Заради една чиния си направила цял спектакъл!
Лилия седна на табуретката. Пред нея стоеше чашата ѝ — още празна.
— Не беше заради чиния.
— А заради какво тогава? Мъжът ти казал една дума, а ти си се наежила! Че коя си ти…
Лилия прекъсна разговора.
Телефонът веднага затрепери отново.
После пак.
Три позвънявания, едно след друго.
Тя изключи звука, напълни чайника с вода и чак тогава забеляза, че ръцете ѝ не треперят.
Чайникът зашумя. Кухнята изведнъж ѝ се стори тясна, но свободна. Без неговите лакти на масата. Без безкрайното: „Подай това.“ Без очакването тя да стане, да донесе, да прибере, да премълчи.
Но най-трудното, както обикновено, не дойде вечерта.
Дойде сутринта.
Лилия се събуди преди алармата. По навик се заслуша дали Димитър не влачи чехли в коридора, дали не търси чорапи, дали не сумти край чайника. Нямаше никого. Само хладилникът тихо боботеше.
Тя си свари овесена каша. Извади маслото, сложи го на масата и не бързаше за никъде. После дори се усмихна. Маслото си стоеше на мястото. Никой не отряза половината пакет и не подхвърли: „Трябваше вчера да пестиш.“
Към обяд от Димитър пристигна съобщение. Само една дума:
„Отвори.“
Лилия не отиде веднага до вратата. Първо погледна през шпионката. Стоеше там. Без да крещи. Без шапка. С найлонов плик в ръка.
— Какво искаш? — попита тя през вратата.
— Да поговорим.
— Говори.
— Не така, през вратата.
— Точно така ще бъде.
На площадката настъпи дълга пауза. После гласът му стана по-нисък:
— У теб са ми самобръсначката, зарядното, ризите. Утре съм на работа.
Самият той се спъна в собствената си безпомощност. Не умееше да моли. Умееше само да взема или да настоява.
Лилия още сутринта беше приготвила пакет. Самобръсначка. Зарядно. Две ризи. Бельо. Беше сложила дори любимата му чаша, за да няма повод да се връща за дреболии.
— Ще ти ги изнеса.
Разговор през прага
Когато отвори, остави вратата само на ширината на веригата. Димитър веднага понечи да пристъпи напред. Навик. Лилия не помръдна.
— Недей.
Той се втренчи във веригата, сякаш я виждаше за първи път.
— Лилия, стига вече. Побесня, мина ти, край.
— Не съм побеснявала.
— Изгони мъжа си при майка му заради супа. Кажи го на хората, ще ти се смеят.
— Нека.
И точно тогава, сякаш напук, вратата на Габриела Атанасова отново се отвори.
