— Защо днес не донесе парите? — попита изненадано Петър Яворов жена си.
— Ще ти хареса, миличък. Това е най-хубавият трансформър в целия магазин — долетя глас иззад рафта.
Елица Борисова тъкмо пускаше в кошницата детски чорапки, когато от съседната пътека чу познат тембър. Гласът на съпруга ѝ. Тя застина на място и се заслуша.
През подредените играчки успя да види Петър. В ръцете си държеше скъп робот — същия модел, за който четиригодишният им син Максим Овчар мечтаеше от седмици. До Петър стоеше непозната жена на около трийсет години, а до нея — малко момченце, не повече от тригодишно.
— Толкова си добър с нас — каза жената и нежно целуна Петър по бузата. — Благодаря ти.
Целувката продължи твърде дълго, за да мине за обикновена благодарност. В нея имаше навик, близост, нещо отдавна установено между двама души.
— Всичко е за теб и за Васил Емилов — отвърна Петър и погали момчето по главата.
Елица се отдръпна назад към ъгъла и едва успя да си поеме въздух. Само предната вечер Петър беше отказал да купи на Максим нови обувки, за които детето молеше вече цял месец.
— Парите не растат по дърветата — беше казал тогава на сина си. — Старите още стават. Престани да мрънкаш.
А сега, без да се замисли, с усмивка даваше около 160 лв. за играчка на чуждо дете.
Елица рязко тръгна към изхода и остави кошницата с чорапите между рафтовете. В джоба ѝ лежеше пликът със заплатата — 1800 лв. Още същата вечер трябваше да предаде на мъжа си седемдесет процента от сумата, както правеше неизменно през последните четири години. Така се бяха разбрали след сватбата — Петър щеше да управлява семейния бюджет и да разпределя всички разходи. „Мъжът трябва да бъде глава на семейството“, убеждаваше я тогава той.
Петър се прибра в обичайния час. Целуна Елица по челото, поигра с Максим пет минути, после се настани пред телевизора.
— Как мина денят в работата? — попита Елица, докато вадеше плика.
— Както винаги. Началството пак ни побърква с претенции — отвърна той, без да откъсва очи от екрана.
Вместо обичайните 1300 лв. Елица му подаде 1260 лв. Петър веднага ги преброи и свъси вежди.
— Липсват 40 лв.
— Купих храна за Максим. Трябват му витамини.
— Следващия път ме предупреждавай предварително — измърмори Петър и прибра банкнотите в портфейла си. — Не обичам изненади в бюджета.
— Петре, а какво ще правим с обувките на Максим? Вече е октомври, скоро ще завалят дъждовете.
— През уикенда ще ги взема. Със сигурност. Не се тревожи.
— А якето? Миналогодишното вече му е тясно.
— И яке ще купим. Казах ти, не се притеснявай. Знаеш, че не говоря празни приказки.
Елица кимна. Тя вече знаеше къде отиват парите ѝ — при момчето от магазина. При „Василчо“.
— Между другото — добави Петър с равнодушен тон, — колегите събират пари за подарък на Калина Асенова. Самотна майка е, трудно ѝ е. Скоро има рожден ден.
Името „Калина“ сякаш я прободе в гърдите. В съзнанието на Елица изплува онази нежна целувка от непознатата жена. Това изобщо не приличаше на невинно събиране на пари за колежка в нужда.
— Колко са нужни? — попита тя спокойно.
— Ами… между 100 и 140 лв. Искаме да вземем нещо свястно. Някакво синджирче или обеци.
За синджирче на „колежката“ можеше да се отделят 140 лв., но 40 лв. за витамини на собствения му син бяха проблем.
— Вземи от общите — каза Елица.
— Вече взех вчера. Като аванс, така да се каже.
Цялата вечер тя почти не проговори. Наблюдаваше го крадешком, докато той пишеше на някого в телефона си. Петър забеляза това и остави апарата настрани.
— Нещо си странна днес — рече с лека раздразненост. — Да не се е случило нещо? Проблеми в работата?
— Просто съм уморена. Обичайна есенна отпадналост.
— Пий валериан. Или маточина. Гледаш така, сякаш всеки момент ще се разрази буря.
— Благодаря за загрижеността — не успя да удържи сарказма си Елица.
— Моля, скъпа — махна с ръка Петър и отново се зарови в телефона.
На следващия ден Елица си взе отпуск и отиде пред офиса на съпруга си. Седна на една пейка в парка отсреща и зачака. В шест часа Петър излезе от сградата заедно със същата жена. Двамата прекосиха улицата и влязоха в кафенето отсреща, хванати за ръце.
През прозореца Елица наблюдаваше как вечерят. Калина няколко пъти докосна ръката на Петър, двамата се смееха. Той ѝ показваше нещо на телефона си, а тя радостно плесна с длани. Когато излязоха навън, Петър я целуна дълго по устните, направо на улицата.
Повече доказателства не бяха нужни.
Същата вечер Елица заведе Максим при майка си и излъга, че има спешна работа.
— Ще останеш при баба до утре, слънчице — каза на сина си. — А мама трябва да свърши нещо важно при леля Даниела Ангелова.
— А тате няма ли да му липсвам? — попита Максим.
— Тате… тате дори няма да забележи — отвърна честно Елица.
Даниела Ангелова отвори вратата със зачервени очи и разрошена коса.
— Влизай бързо. Аз тук оплаквам глупавия си живот — каза тя и прегърна приятелката си. — Май и двете сме затънали до шия.
— Какво се е случило при теб?
— Проклетият Александър Яворов. Оказа се, че от половин година има любовница. Днес ми заяви, че отива при нея. Тя, видиш ли, го разбирала, а аз само му противоречала.
Седнаха в кухнята и пиха силен чай с коняк. Елица разказа подробно какво беше видяла първо в магазина, а после и пред офиса.
— Мъжете… пълни негодници са — заключи Даниела и си доля още малко коняк. — Но не прави резки движения, Ели. Помисли добре. Имаш дете, работата ти… не е точно върхът на мечтите. Може би трябва поне да опиташ да оправите нещата? Да говориш с него?
— Защо аз да поправям онова, което той е счупил? — попита Елица. — Аз ли съм виновна за нещо?
— Не, разбира се, че не си. Но погледни и практичната страна. Жилище, пари, бъдещето на Максим…
— Какво бъдеще? Да гледа как баща му харчи заплатата на майка му за друга жена и нейното дете?
— Е… може би е временно безумие? Криза на средната възраст?
Елица изгледа приятелката си със съжаление.
— Даниела… това не е криза. Това е второ семейство.
През следващия месец Елица започна внимателно да следи съпруга си и да преценява положението. Петър стана по-предпазлив, по-рядко оставаше „извънредно“ след работа, но срещите с Калина не спряха. Просто ги премести в обедната почивка. У дома продължаваше да играе ролята на любящ баща и съпруг, макар че представлението му ставаше все по-неубедително.
— Как върви училището? — попита веднъж Максим по време на вечеря.
— Тате, аз ходя на детска градина — учуди се момчето.
— Да, да, разбира се. В градината. Как е там?
— Добре. А ще ми купиш ли колело?
— През зимата? Какво колело през зимата? Изчакай до лятото.
— Но ти ми обеща за рождения ден…
— Обещал съм, обещал съм. Помня всичко. Ще го купим, със сигурност.
Елица мълчаливо слушаше разговора. Рожденият ден на Максим беше минал преди три месеца.
Двустайният апартамент, който наемаха, им струваше по 600 лв. на месец. За четири години брак не бяха успели да съберат дори първоначалната вноска за собствено жилище, защото Петър Яворов пропиляваше всичко до последния лев.
