А когато Елица Борисова поискаше обяснение къде са отишли сумите, които самата тя внасяше в семейния бюджет, Петър Яворов неизменно намираше начин да се измъкне от конкретен отговор.
— Имам план как да подобрим положението си — заявяваше той с важен вид. — Не си пълни главата с това. Жените по принцип не разбират от финанси.
Елица не разказа на майка си всичко. Само бегло намекна, че в брака им има напрежение, но не посмя да влиза в подробности.
— Във всяко семейство има кавги, мило дете — махна с ръка майка ѝ по онзи свой познат начин, сякаш ставаше дума за нещо дребно и неизбежно. — Най-важното е жената да прояви мъдрост. Мъжът ще се ядоса, ще се налудува, после ще му мине и ще се прибере.
— А ако не му мине?
— Ще му мине. Къде ще ходи? Не е като да избяга от подводница. Ти не си истерична, добра домакиня си, имате дете. Просто трябва да изтърпиш този период…
Даниела Ангелова беше далеч по-рязка в заключенията си. Седяха в малката ѝ кухня, а тя си наля още малко коняк, макар че уж беше само „за успокоение“.
— Мъжете са пълни негодници — отсече Даниела. — Но не прави резки движения, Елица. Помисли внимателно. Имаш дете, работата ти… не е кой знае колко сигурна и доходна. Може би трябва първо да говориш с него?
— Защо аз трябва да поправям нещо, което той е счупил? — попита Елица уморено. — Аз ли съм виновна за това?
— Не, разбира се, че не. Не казвам, че си длъжна. Само ти напомням за практичната страна — жилище, пари, бъдещето на Максим…
— Какво бъдеще? Да гледа как баща му харчи заплатата на майка му за чужда жена и за нейното дете?
— Ами ако е временно заслепение? Някаква криза на възрастта?
Елица я погледна с тъжна снизходителност.
— Даниела… Това не е криза. Това вече е друго семейство.
Още около месец Елица наблюдаваше Петър Яворов, без да му дава повод да разбере колко ясно вижда всичко. Той стана по-предпазлив. Все по-рядко се оправдаваше с работа до късно, но срещите му с Калина Асенова не спряха — просто бяха преместени в обедните почивки. Вкъщи се опитваше да играе ролята на грижовен баща и внимателен съпруг, само че от ден на ден представлението му ставаше все по-лошо.
След онази вечер, в която обърка детската градина с училище и пак отложи обещаното колело за Максим, Елица окончателно разбра: той не живееше с мисъл за тях. Присъстваше в апартамента им, седеше на масата им, спеше в леглото им, но умът му беше някъде другаде.
Няколко дни по-късно Даниела ѝ се обади.
— Елица, имам предложение за теб. Помниш ли Благовеста Колева, приятелката на майка ти?
— Смътно. Защо?
— Наскоро загуби семейството си при катастрофа — съпруга си, сина си и внучето. Останала е сама в огромната си къща. Много ѝ е тежко. Търси човек, който да живее при нея, да ѝ прави компания, да помага с ежедневието.
— Даниела, не съм готова за подобно нещо. Моите проблеми ми стигат.
— Само поговори с нея. Нищо не губиш. Може да се окаже полезно и за двете ви. А и е готова да плаща добре.
Елица замълча.
— Колко добре?
— Около 1200 лв. на месец, плюс това ще живееш в къщата ѝ. Елица, това може да е изходът от положението ти.
Няколко седмици по-късно Елица получи аванс от работата си, но този път Петър Яворов не видя нито лев от парите.
— Къде са парите? — попита той с онзи заповеднически тон, с който беше свикнал да получава подчинение.
— Аз ще реша какво да правя с тях — отвърна тя спокойно, без да спира да реже зеленчуците за вечерята. — Четири години не успяхме да заделим нищо. Оттук нататък за Максим ще харча само от моите пари и по моя преценка.
— Какво е това нахалство? — избухна Петър. — Аз плащам наема, сметките, храната!
Елица не отговори. Нямаше смисъл да спори с мъж, който смяташе за нормално да прахосва семейни пари по любовница, а после да се прави на стопанин на дома. Силите си ѝ трябваха за нещо много по-важно.
През уикенда, когато водеше Максим при майка си, Елица се срещна с Даниела и с една възрастна дама. Непознатата беше облечена изискано, стоеше изправена и сдържана, но очите ѝ издаваха такава дълбока печал, че Елица усети свиване в гърдите.
— Елица, запознай се — каза Даниела. — Това е Благовеста Колева.
— Приятно ми е — произнесе Елица и още в първия миг почувства необяснима симпатия към жената.
— И на мен — отвърна Благовеста Колева меко. — Даниела ми е говорила много хубави неща за вас.
Поговориха няколко минути за времето, за децата, за дребните грижи на деня. Максим нетърпеливо дърпаше майка си за ръката, защото искаше по-бързо да стигне до баба си.
— Извинете, трябва да вървим — каза Елица, но срещата остави у нея спокойно, почти топло впечатление.
Вечерта Даниела отново ѝ звънна.
— Харесала си се на Благовеста Колева. Готова е да обсъдите условията.
— Какви условия? — не разбра веднага Елица.
— Да живееш при нея като компаньонка. Тя е сама, къщата е голяма, семейството ѝ го няма… нали ти казах. Помисли, Елица. Може би точно това ти трябва.
Елица погледна към Петър Яворов. Той седеше пред телевизора и дори не вдигна глава, когато телефонът звънна. Все едно разговорите ѝ, решенията ѝ, тревогите ѝ нямаха никакво отношение към него.
— Добре — каза тя след кратко мълчание. — Ще се срещна с нея.
— Разумно решение. Утре в два. Ще ти изпратя адреса.
Къщата на Благовеста Колева впечатли Елица още от улицата. Беше двуетажна вила с поддържан двор, ниски храсти край алеята и градина, за която очевидно някой се беше грижил с любов. От гледката Елица неочаквано си спомни детските лета при дядо си — онези безгрижни утрини, в които светът изглеждаше просторен и безопасен.
— Заповядайте — посрещна я домакинята с тихо гостоприемство.
Благовеста Колева я въведе в дневната. На камината бяха подредени снимки: посребрял мъж с добри очи, млад мъж във военна униформа и малко момче с палаво, широко усмихнато лице.
— Това беше семейството ми — каза жената едва чуто.
Гласът ѝ се прекърши и тя внезапно заплака. Не шумно, не театрално, а така, сякаш силите, с които се беше държала изправена, най-сетне я напуснаха.
— Извинете… — прошепна тя.
Елица пристъпи към нея и внимателно я прегърна през раменете.
— Не се извинявайте. Елате, по-добре полегнете за малко.
Помогна ѝ да стигне до спалнята, настани я и се върна в дневната. После, почти без да мисли, събра чашите от масичката, изми ги в кухнята, подреди салфетките и поля цветята — пръстта в саксиите беше съвсем изсъхнала.
Странно, но в тази къща Елица почувства покой. Не радост, не лекота, а именно покой — нещо, което в собствения ѝ дом отдавна беше изчезнало.
След около половин час Благовеста Колева се появи отново.
— Простете ми — каза тя смутено. — Не исках да се разпадам пред вас още при първата ни истинска среща.
— Няма за какво да се извинявате. Разбирам колко е тежко да останеш сам сред спомените.
Жената я изгледа внимателно.
— И вие носите своя болка.
Елица сведе очи.
— Да. Само че с моята все още може да се направи нещо. Вашата загуба не може да бъде поправена.
Благовеста Колева седна в креслото и известно време мълча. После каза:
— Имам конкретно предложение. Преместете се тук със сина си. Къщата е голяма и празна. Аз ще поемам храната, а освен това ще ви плащам по 1200 лв. месечно.
Елица не успя веднага да отговори. Такава сума, плюс спестен наем и сметки, означаваше не просто помощ. Означаваше възможност да си поеме въздух.
— Първоначално за шест месеца — добави Благовеста Колева. — Докато подредите семейните си въпроси.
— Разбирам.
— Елате, ще ви покажа стаята.
Стаята на втория етаж беше светла и просторна. Вътре имаше две легла, бюро до прозореца и гардероб от светло дърво. От прозореца се виждаше градината. Елица отново си спомни детството при дядо си — същото усещане за утро, пространство и свобода, в която никой не те притиска с чужди претенции.
— Харесва ми — каза Елица.
