— Кога бих могла да започна? — попита тя, без да откъсва поглед от стаята.
— Още утре, ако сте готова — отвърна Благовеста Колева. — Наистина имам нужда от човек до себе си.
Когато Елица съобщи решението си у дома, Петър Яворов избухна така, сякаш беше чула най-непростимото нещо на света.
— Ти нормална ли си? — изкрещя той. — Каква работа? Какво местене при някаква непозната жена?
Елица сгъваше дрехите спокойно и ги подреждаше в куфара.
— Временна работа като компаньонка при възрастна, почтена жена. Жилището е осигурено, заплащането е добро. Ще мога да заделям пари за първоначална вноска по ипотека.
— Ние и така си живеем добре! Какво още ти липсва?
„Добре“ — помисли си тя. Добре беше, когато неговите пари отиваха при любовницата му, а синът им ходеше с разлепени обувки.
— Липсва ми бъдеще — каза на глас.
— Елица, не можеш просто така да изчезнеш! Ние сме семейство!
— Знам. И точно затова най-после поемам отговорност за собствения си живот.
— Какво ти стана? Преди беше нормална жена!
Тя спря да слага дрехи в куфара и го погледна право в очите.
— Не, Петър. Преди бях удобна. Разликата е съществена.
Още половин час той се въртя между заплахи, обиди и жалки молби. Ту ѝ нареждаше да остане, ту обещаваше, че всичко ще се промени, ту я обвиняваше, че руши семейството. Елица вече не спореше. Събираше вещите на Максим Овчар, подреждаше малките му пижами, книжките, любимото плюшено куче. На сутринта, щом Петър излезе за работа, тя се обади на хамали.
— Мамо, наистина ли ще живеем в голяма къща? — попита Максим, докато наблюдаваше как мъжете изнасят кашоните.
— Да, съкровище. Там има градина. И люлка.
— А тате ще идва ли при нас?
Елица клекна пред него, за да бъдат очите им на едно ниво.
— Татко ще остане тук. Но ще може да те вижда.
— Добре — прие момчето с онази детска лекота, която понякога боли повече от въпросите.
Благовеста Колева ги посрещна на прага. Не стоеше като работодател, а като човек, който наистина ги е чакал. Помогна им да разпределят багажа, показа къде какво могат да оставят и с топла усмивка каза:
— Добре дошли в новия си дом.
Максим почти веднага изтича към градината. Започна да оглежда дърветата, пътечките, люлката и малката пейка под ябълката. Елица остана вътре и още през първия ден разбра нещо важно: на Благовеста не ѝ трябваше просто помощ с домакинството. Тази жена имаше нужда от живо присъствие. От някого, който да не ѝ позволи да потъне напълно в спомените.
На вечеря Елица сама предложи:
— Ако желаете, утре можем да отидем до гробището.
Благовеста я погледна изненадано.
— Сигурна ли сте? Това не е най-веселото място.
— На близките ви им трябват цветя. А на вас — да поговорите с тях.
Възрастната жена внимателно докосна ръката ѝ.
— Благодаря ви. Отдавна искам да отида, но сама ме е страх.
Петър започна да звъни всяка вечер.
— Елица, липсваш ми. Престани с тази глупост и се прибери.
— Работя. Имам договор за шест месеца.
— Не ме интересува тъпият ти договор! Ти си ми жена!
— Не съм вещ. А поетите от мен задължения ще изпълня.
Максим свикна с къщата изненадващо бързо. Тичаше из градината, разговаряше с котката на съседите, а вечер сядаше до Благовеста Колева, която му показваше как се рисува с акварел. Елица пък ѝ четеше на глас. Произнасяше думите ясно, меко, с приятен ритъм, и това сякаш успокояваше домакинята.
— Имате много хубав глас — каза Благовеста една вечер, докато оставяше чашата си с чай. — С такъв глас човек може да работи в радио.
Елица се усмихна тъжно.
— Като момиче мечтаех за това. После се омъжих, роди се Максим…
— И погребахте мечтите си?
— По-скоро ги отложих. Само че отлагането се проточи с години.
— Не е късно да ги извадите отново на светло. Вие сте само на двайсет и шест.
След две седмици Елица се съгласи да се срещне с Петър в едно кафене. Той изглеждаше съсипан — небръснат, изморен, с помръкнали очи. Но първите му думи моментално унищожиха всяка жалост, която би могла да изпита.
— Къде ти е заплатата? — попита, без дори да я поздрави.
— Колко трогателна загриженост — отвърна тя сухо. — Харча я за себе си и за сина ни.
— Елица, стига си се правила на интересна! Аз съм ти съпруг. Имам право да знам.
— Засега — каза тя и извади от чантата си папка с документи. — Това е призовка от съда. Подавам молба за развод.
Лицето на Петър пребледня, щом видя печата.
— Защо? Нали живеехме добре?
— Ти живееше добре. Аз просто преживявах.
— Но защо развод? Какво толкова съм направил?
— Калина Асенова.
Между тях падна тежко мълчание. Чертите на Петър се изкривиха, пръстите му се свиха в юмруци.
— Това… това не е така…
— Играчката за сина ѝ за сто и шейсет лева? Целувките всяка седмица в кафенето на булевард „Витоша“? Кое точно не е така?
— Ти си ме следила? Как си посмяла?
— Видях ви случайно. А ти имаш наглостта да харчиш пари за чуждо дете, докато собственото ти ходи с прокъсани обувки.
— Имахме криза! Видяхме се няколко пъти, какво толкова е станало?
— Толкова, че за нейното дете пари има, а за твоето няма.
Петър се отпусна назад на стола, сякаш изведнъж реши да смени тактиката.
— Добре. Да, имаше връзка. Но аз не съм те изоставил. Семейството за мен е свято.
— Толкова свято, че го предаде при първото удобство.
Елица стана и преметна чантата на рамо.
— Къде тръгна? Още не сме приключили!
— Аз приключих. Ще се видим в съда.
Тя излезе, без да се обърне, макар че той продължаваше да вика след нея.
Когато се върна в къщата на Благовеста Колева, Елица дълго седя на верандата и гледа в тъмното. Срещата с Петър я беше разклатила повече, отколкото очакваше. Надяваше се след разговора да ѝ олекне, но вътре в нея още кипеше гняв към мъжа, с когото бе прекарала четири години.
— Случило ли се е нещо? — попита Благовеста, появявайки се с две чаши чай.
— Видях се със съпруга си. Официално подадох за развод.
— Как го прие?
Елица се усмихна горчиво.
— Първо поиска да знае къде е заплатата ми. После се изуми защо искам развод.
Благовеста седна до нея и ѝ подаде едната чаша.
— Разкажете ми. Понякога, когато човек изрече всичко на глас, мислите започват да се подреждат.
И Елица разказа. За деня в магазина. За наблюденията пред офиса му. За годините, през които беше давала седемдесет процента от заплатата си, а накрая за собствения им син все не оставаше.
— Знаете ли кое ме вбесява най-много? — завърши тя тихо. — Той наистина вярва, че не е направил нищо лошо. Че аз просто правя сцени.
— Изключително изтънчена логика от страна на съпруга ви — отбеляза Благовеста с хладна ирония. — Да издържаш любовница е нормално, но да се възмутиш от това — истерия.
— Точно така. А когато му напомних за развиващите занимания за Максим, ми каза, че детето и без тях ще порасне.
Благовеста замълча за дълго. После проговори по-меко:
— Цветан Борисов трийсет и две години носеше вкъщи всяка стотинка. Никога не е вдигал ръка срещу мен. Никога не ме е предавал. А аз мислех, че това се подразбира. Вие сте постъпили правилно, Елица. Животът е твърде кратък, за да го прахосваме с хора, които не ни ценят.
— Знаете ли, Благовеста — прошепна Елица, — отдавна не бях говорила толкова откровено с някого. Петър винаги ме прекъсваше или обръщаше разговора към себе си.
В същото време Петър стоеше пред жилището на Калина Асенова и събираше смелост да натисне звънеца. Елица го беше напуснала, апартаментът му се струваше мъртъв и празен, а от утре трябваше да започне да измисля как ще изглежда новият му живот.
Калина отвори по халат. Очевидно не беше очаквала посетител.
— Петър?
— Мога ли да вляза? Трябва да поговорим.
Тя го пусна в коридора, но не го покани по-навътре.
— Слушай, всичко се промени — започна той нетърпеливо. — Елица подава за развод. Сега вече можем да бъдем заедно.
Калина пребледня.
— Петър, ти не разбираш…
— Разбирам! Най-сетне сме свободни!
— Не разбираш! — прекъсна го тя рязко. — Аз съм омъжена.
Той я изгледа така, сякаш не беше чул правилно.
— Омъжена? За кого?
— От две години. Да не мислеше, че ще стоя и ще чакам да се събудиш?
— От две години? — гласът му се пречупи. — Две години си си играла с мен? Две проклети години харчих пари за теб, лъгах жена си, а ти…
— Аз не съм те подвеждала — отвърна Калина остро. — Ти сам си измисли какво има между нас.
