— Нито веднъж не съм ти казвала, че съм свободна!
— А целувките? — избухна Петър. — Подаръците за сина ти? Срещите ни? Това нищо ли не беше?
— Не съм те молила да купуваш играчки! — отвърна Калина с пламнало от яд лице. — А целувките не са договор за вечна вярност. Какъв си ти, от кое село паднал?
— Значи аз съм бил глупакът, който плаща…
— А аз какво бях за теб? — усмивката ѝ стана остра, почти зла. — Имаш жена. Имаш дете. Или си въобразяваше, че ще повярвам в приказката за „голямата любов“?
От детската стая се чу плач. Калина се обърна нервно към вратата.
— Тръгвай си. Филип скоро ще се прибере.
— Ето каква била работата! — изкрещя Петър. — Бил съм ти само забавление? Дойна крава?
— А ти какво очакваше? — попита тя ледено. — Женен мъж с дете търси тръпка встрани. Наистина ли реши, че ще намериш наивница, която да се върже на историята за нещастния ти брак?
— Вече нямам жена! Заради теб изгубих семейството си!
— Заради себе си го изгуби! — сряза го Калина. — Заради собствените си желания. И сега искаш вината да я лепнеш на мен?
— Мръсна кучка — изсъска той. — Алчна, безсрамна кучка.
— Може и така да е — сви рамене тя без капка смущение и отвори входната врата. — Но повече не идвай тук.
— Пак ще се видим — процеди Петър, докато излизаше. — Такива като теб рано или късно си получават заслуженото.
— Заплашваш ли ме? — Калина се усмихна презрително. — Запиши си номера на полицията. Ще ти потрябва.
Следващите седмици до делото се влачеха мъчително, сякаш времето нарочно се беше разтегнало. Петър Яворов няколко пъти опита да се свърже с Елица Борисова и настояваше да се видят, но отговорът ѝ всеки път беше кратък и сух:
— Ще говорим в съда.
— Елица, ние сме семейство! Четири години сме били заедно! — опита се веднъж да я размекне по телефона, хващайки се за общото им минало.
— Петър, ти предаде мен и Максим. И то не веднъж.
— Какво толкова съм направил?
— Довиждане, Петър. Ще се видим на заседанието.
Той беше убеден, че в последния момент жена му ще се откаже. Ще си спомни годините им като съпрузи, детето, дома им. Нали все пак бяха семейство. А и къде щеше да намери друг мъж, останала сама с дете?
Но когато я видя в съдебната зала, разбра — връщане назад няма. Елица стоеше спокойна, с изправени рамене, отговаряше на въпросите на съдията равномерно и без трепване. А към него гледаше така, сякаш пред нея стоеше напълно непознат човек.
— Ищцата да изложи причините за прекратяване на брака — обърна се съдията към Елица Борисова.
— Съпругът ми в продължение на три години е харчил семейни средства за извънбрачна връзка — каза тя ясно. — Системно е заблуждавал мен и детето относно финансовото състояние на семейството. Пренебрегвал е нуждите на малолетния ни син.
— Ответникът има ли възражения?
Петър отвори уста, опита да каже нещо в своя защита, но думите заседнаха някъде в гърлото му. Как да обясни на съдията, че просто е искал да бъде щастлив?
— Ответникът съгласен ли е с развода? — попита съдията.
Искаше да каже „не“. Искаше да удари по масата, да заяви, че това е грешка, че не може всичко да свърши така. Но жената до него вече не беше неговата Елица. Приличаше ѝ само външно. Истинската, неговата, беше изчезнала.
— Съгласен съм — промълви през зъби.
— Ищцата претендира ли издръжка?
— Да — отвърна Елица твърдо. — Двадесет и пет процента от всички доходи на ответника.
— Това е грабеж! — извика Петър. — Плащам наем, имам кредити!
— Трябваше да мислиш за това по-рано — каза тя студено. — Когато харчеше нашите пари за чужда жена.
Общо придобито имущество почти нямаше. Остана само дългът по кредитната карта, който съдът остави за Петър. Издръжката беше определена на една четвърт от заплатата му — около триста и шейсет лева месечно.
След заседанието, щом излязоха от сградата, Петър се опита да я настигне.
— Елица, може би…
— Довиждане — прекъсна го тя и продължи напред, без дори да се обърне.
— Ще съжаляваш! — извика след нея той. — Самотна майка с дете! Кой ще те вземе такава?
Елица спря. Бавно се обърна и го погледна право в очите.
— Знаеш ли коя беше най-голямата ти грешка, Петър? Ти си убеден, че жена без мъж е непълна. Истината е друга — жената живее наполовина само когато до нея стои грешният мъж.
Вечерта Петър седна пред калкулатора в празния си апартамент. Заплата — хиляда и четиристотин лева. Минус издръжката — остават около хиляда и четиридесет. Наем — шестстотин. Сметки — сто. Храна — двеста. За всичко останало му оставаха едва сто и четиридесет лева.
Преди Елица носеше вкъщи още около хиляда двеста и четиридесет лева от своята заплата. Сега и тези пари бяха заминали с нея при майка ѝ.
— Проклет живот! — изкрещя той в пустата стая. — Всички жени са алчни кучки! Ползват мъжете като банкомати, а после ги захвърлят като стари парцали!
Петър грабна калкулатора и го запрати към стената. Пластмасата изпука, корпусът се разцепи и парчетата се пръснаха по пода.
— Калина ме лъжеше, приемаше подаръците ми, прекрасно знаеше, че съм женен! А тази… — той посочи с пръст празното пространство, сякаш Елица стоеше пред него — ме изостави точно когато ми беше най-трудно и на всичкото отгоре ми издейства издръжка! Все едно съм ѝ длъжен за нещо!
Започна да крачи из стаята и да рита всичко, което му се изпречеше.
Само парите им трябваха. Проклети паразитки.
Най-отвратителното беше, че и двете се държаха така, сякаш правото е на тяхна страна. Калина — с удобното „не съм искала да те нараня“. Елица — с обвинението, че той бил виновен за развода. Лицемерки. Всичките до една.
По същото време Елица Борисова буташе велосипед в парка и наблюдаваше как Максим Овчар се учи да пази равновесие. Благовеста Колева караше своя велосипед до него и го окуражаваше с усмивка:
— Браво, Макси! Не гледай надолу, гледай напред! Представи си, че летиш!
— Мамо, виж! Карам! Виж ме! — извика Максим с чиста детска радост.
— Виждам те, миличък! Справяш се чудесно! Истински велосипедист си вече! — отвърна възрастната жена.
Елица се усмихна, но в гърдите ѝ се стрелна странно притеснение. Благовеста Колева общуваше със сина ѝ толкова естествено, сякаш той беше нейно собствено внуче. А Максим се привързваше към нея — тичаше при нея, разказваше ѝ малките си детски тревоги, които преди споделяше само с майка си.
„Не ревнувай“, скастри се Елица. „На детето му трябва внимание. А ти работиш от сутрин до вечер.“
И точно тогава осъзна нещо важно: само за месец беше получила онова, което през целия си брак почти не бе имала — спокойствие. Никой не я караше да отчита всяка похарчена стотинка. Никой не вдигаше скандали. Никой не я лъжеше в очите. Вече беше успяла да задели шестстотин лева. Още година така — и можеше най-после да мисли за ипотека.
Вечерта, когато Максим заспа, Елица седна на верандата с чаша горещо какао в ръце. Телефонът мълчеше. Петър не беше звънял от почти месец. Издръжката пристигаше редовно.
„Странно — помисли си тя. — Преди година безразличието му ме болеше. А сега е просто факт. Като времето навън.“
Животът наистина започваше да се подрежда. Работата ѝ носеше не само пари, но и усещане за смисъл. Максим беше започнал да чете и вече не питаше защо баща му не живее с тях.
А най-важното беше, че Елица спря да се оправдава за чуждите постъпки. Петър беше направил своя избор. Калина — също.
Сега беше нейният ред.
И нейното решение се оказа правилното.
